Затварям ципа на куфар-чантата и правя последна проверка в главата си: хавлия, джапанки, плажно масло, бански… абе, май взех всичко. Море, чакай ме, идвам!
Качвам се в колата. Сама съм, но отивам на непознато място с непозната компания. Това изобщо, ама никак не ме притеснява. Само предния ден си измих колата, та да не се излагам съвсем. Не, че се интересувам от хорското мнение, ама с мръсна кола и сливенска регистрация, по-добре да не рискувам и да остане само едното. Така де, аз само я изчистих от прахта, все пак добър маникюр си бях спретнала, няма да го подлагам на стрес.
Сутринта не бързам. Все пак до Арапя са само два часа.
Моите хора идват от Пловдив и София, тоест колкото и рано да тръгнат, пак ще ги изпреваря, ако не искам да пътувам по жегите. Приятелката ми Пепи се е загрижила за моето настаняване във вилата, понеже, явно по някакъв неписан закон, с нейното гадже ме приютяват в тяхната стая. Ама аз толкова и ще спя де, та няма да им преча. Хората си имат потребности, разбирам го това. Както и да е, Пепи е загрижена, защото ще пристигна първа, а тази загриженост даже и не я разбирам. Аз си пътувам с банския и плажната рокля, а пътя до плажа ще го надуша на мига, в който сляза от колата. Телефонът е с мен, по-късно ще се намерим с останалите.
Пристигам в Арапя в 10ч. и веднага включвам обонянието на немска овчарка, цял живот тренирана да надушва плажове.
Толкова искам да заровя нозе в пясъка, че в момента, в който стигам до него, осъзнавам, че не съм с джапанки. Нищо. И сандалите вършат работа. Постилам хавлията, събличам плажната рокля и чувам как морето ме привиква. А аз, леко потна и схваната от пътуването, точно това повикване чакам. Гмуркам се на бегом и забравям всичко, за което някога съм се тревожила. Изплувам. По лицето ми се стичат солени капки, а душата ми се смее на глас. Колко е хубаво това Черно море!
Не помня още колко къпания и съхнения направих преди компанията да ме призове. Пристигнали, настанили се и готови да бичим айляк под чадърите на плажното заведение. Запознавам се с всички останали. Предупреждавам ги, че още минимум два пъти ще питам за техните имена и разбирам, че ще бъде едно незабравимо посрещане на July Morning.
Следобеда го прекарвам под изпепеляващите слънчеви лъчи, вечерта – в приятна нова компания и мента с мастика и спрайт.
Заричам се, че няма да си лягам и че сутринта ще плувам в морето, а компанията си мисли, че коктейлите са ми дошли в повече. Да, обаче аз съм на принципа „казана дума – хвърлен камък“. Няма да лъжа, че има моменти, които не помня, но аз знам, че ще се хвърлям в морето, затова съм отговорна и по някое време минах на хидратиращ коктейл, съставен от две части водород и една кислород. Да съм готова за слънцето.
Видело е, както казва баба. Ще посрещаме изгрева.
Плажа е магичен и няма много хора, само ентусиасти. Аз отново съм по бански и плажна рокля, обаче колкото и да са ми били коктейлите, си нося кърпа и горнище. Това не е първият път, в който веселата Надя мисли за тази на сутринта, или в случая – тази през целия ден, та и следващия.
Ето го и него! Слънцето! Красиво като в най-поетичната любовна песен.
Не можеш да спреш да го гледаш и да му се наслаждаваш. Образува слънчева пътека по повърхността на морето. Приканва те. Това е пътеката, която води до мен, а аз вече вървя по изстиналия пясък към нея.
Да плуваш към изгрева е неописуемо. Имаш чувството, че наистина можеш да стигнеш слънцето. Водата е топла, по-кристална от мастиката и по-спокойна от бленувания сън. Не ми се излиза. А защо и да го правя? В прегръдките на морето е по-топло. Издигам се над водата, но не изпускам слънцето от поглед. Мечтая си да го докосна. В очите ми има рубинен блясък, а между пръстите – мек пясък.
