Той беше зодия Козирог. Роден на 15-ти януари 1947г., или може би на 4-ти – все тая, казваше той. Едно време ги били записвали по-късно, че докато стигне новината до общината, ехее… минали две седмици. Има и по-важни неща в тоя живот. Такъв си беше дядо Васко.
Ако го питате какъв човек е, би ви отговорил, че е обикновен. Работил е здраво, гледал е да помага. Обикновен… Ако питате мен, той беше всичко друго, но не и обикновен.
Преди има-няма двайсет и пет години ваканциите при баба и дядо бяха най-хубавото време от годината. Тогава си мислих, че е заради свободата, която чувствах там. Сега знам, че има още много причини, които тогавашния ми детски мозък не е осъзнавал.
– Ела да хапнеш! – викаше баба през отворената врата, а аз тичах като обезумяла, скачах с приятелите си върху сеното в плевнята и се връщах в къщата по-мръсна от прасетата в кочината.
– Ама, че си щураво дете! – повтаряше дядо още тогава. Повтаряше го и през следващите двайсет и пет години.
– Щураво съм, дядо. Също като теб! – смеех се аз и го гледах с гордост, защото дълбоко в душата си се радвах, че по нещо приличам на него.
Дядо Васко беше интересен персонаж от още ненаписан роман, който би разсмял и в същото време ядосал читателите си без да им даде много време да осмислят промяната в настроението си. За човек, който не го познава, погледът и тембърът му бяха достатъчни да смразят и най-меката душа отсреща. Но не се заблуждавайте, това траеше няколко секунди, докато не каже някоя шега и не започне да се смее от цялото си сърце. Мека Мария беше дядо, щом веднъж му влезеш под кожата.
– Ейййй, дьетенце… Ще те смацам! – викаше с родопския си акцент по мен почти всеки ден.
Умирах си от смях, като го чуех, нищо, че даваше всичко от себе си да извади най-ниския и плътен тембър от дълбините на диафрагмата си, за да звучи по-страшно. Аз се смея, той ме гледа изпод вежди и накрая физиономията му омекне.
Дядо не можеше да ми се скара, не го биваше в тая работа. С внуците е така. За тях само безусловна обич и веселие.
Такъв си беше дядо. Вървеше с ръце на кръста, сбръчкал вежди и по някое време хвърли една псувня, така от любов. Вървеше тежко, бавно и като че ли никога нищо спешно няма за вършене. Сега като се замисля, за трийсет и две години не си спомням да съм го виждала да бърза. Може би по-рано от мен е разбрал, че няма за къде…
Един ден по новините казаха, че ще има метеоритен дъжд същата вечер.
– Ах, как искам да го видя! – заподскачах аз развълнувана, разчитайки на ултраминималния си шанс да ме оставят будна до три през нощта.
– Лягай сега, аз ще те събудя да го видиш. – каза дядо и аз му повярвах. Че как да не вярваш на човек, който безпрецедентно и на всяка цена си държи на думата.
Беше два след полунощ. Дядо ме побутна леко и каза: – Време е.
Облякох се нетърпелива, както всяко дете става като опарено преди да отиде на море, обух се и излязох от стаята. – По-тихо да не събудим баба ти! – каза ми той и ме насочи към улицата. Там видях прилежно наредени дърва от онези, още неподготвените за огрев. Наредил ги като сал, но под лек ъгъл и върху тях постлал родопско одеало.
– Облече ли се добре? – пита ме той само веднъж.
– Да, добре съм.
После не помня да сме говорили кой знае колко. Повече от час стояхме легнали там, един до друг, взирайки поглед в небето. На село няма улично осветление през нощта и гледката беше нереално красива и чиста. Стояхме там двамата и през това време друг свят не съществуваше. Без да каже и дума знаех, че и той като мен се взира в космоса и осъзнава колко малък е всъщност, а колко големи са мечтите му.
Това беше една от най-прекрасните нощи в живота ми.
Такъв беше дядо. Възпитаваше в мен любов към толкова неща. Възпитаваше без да каже и дума.
Пораснах малко и започнах да чета книги. Така, от нищото. Или пък не точно от нищото. Дядо имаше огромна библиотека и едно от хобитата ми беше да гледам книгите с часове. Четях заглавията и оглеждах кориците, опитвах се да ги запомня. Имах истински съмнения кога, по дяволите, е успял да прочете всичко това. Не си давах сметка, че ни делят едни четирисет и пет години. Един ден, вече породено от новите глупости, които мозъкът ми измисляше, дядо пак ми каза:
– Ама, че си шураво дете! Щурава, ама умна, като Мария Стюарт. – повтаряше все дядо.
* Мария Стюарт е била кралица и на Шотландия, и на Франция, а за малко да стане и на Англия, но в крайна сметка животът й свършва, след като Елизабет I я осъжда и я екзекутират. Но също така е била умна, саркастична, непокорна и вироглава.
– Щурава съм, да! Точно като теб! – плезих му се аз.
– Ооо, ярапим, господи! – възликваше отвреме навреме. Ако го попиташ защо говори и на „двамата“, той отвръщаше: – Да чуе, който е на смяна.
Такъв си беше дядо. Имаше си негови разбирания за много неща и си вървеше по неговия път без излишни обяснения.
Имаше ми доверие, когато никой друг не ми вярваше. Провокираше в мен любопитство към всичко, което той вършеше, без никога да ме кара да правя нещо насила. Направи ми малка мотика, за да се чувствам голяма и да помагам, като дойде време да се оправят картофите. Намери от някъде малка брадва, за да се науча да цепя дърва. Обясняваше ми за дърветата, растенията, животните и ми даде да боядисвам между тиклите, когато облицоваше къщата.
Дядо Васко не беше човек на думите, той просто показваше любовта и уважението си по неговия начин.
Ослушваше се и забелязваше много неща, без да ги коментира. Ако чуеше някой да спомене, че много обича да яде сладко от ягоди, тихомълком му носеше едно бурканче. Не го чух никога да казва колко много е направил за другите, но до ден днешен виждам чешмата, която построи на пътя преди селото. „Да си пийне човек водица и да поседне да почине.“ – каза ми веднъж.
Такъв си беше дядо. Хем безкрай любов в сърцето си носеше, хем хич не беше лесен. Детството му е било по-достойно за сюжет на драматичен филм, отколкото на забавна приказка на Ран Босилек, но някъде там, в неясните за мен истини, се крие коренът на неговата устойчивост. Вярваше в патриархалните ценности, в реда в къщата и едновременно с това беше отворен към всичко ново. Не изразяваше обичта си по традиционния начин. Вечно беше прав, инатът му беше по-голям от Родопите. Към мен беше благосклонен, така е с внуците, но не всеки имаше моя късмет. Ала важните неща се усещат и без думи. Не може човек да се съмнява в обичта на дядо. Тя просто е там. Сложна личност, както казват в днешно време.
Днес дядо щеше да навърши 79. Или на четвърти този месец. Не е важно.
Малко преди да си отиде, го видях да стои на терасата, вперил поглед в боровете отсреща. Поседнах при него.
– Дядка, какво правиш, медитираш ли? – опитах се да го заговоря.
– Ами, да. Това си е истинска медитация. – отвърна той спокойно и с топлина в иначе тежкия му тембър. Баба каза, че последно време всеки ден стои там с часове и гледа боровете.
– Добре правиш. И аз ще постоя при теб.
Той не каза нищо. Запалих цигара, гледах него, гледах планината. Сви ми се душата изведнъж и от нищото излезе един въпрос от устата ми.
– Дядо, толкова време си на този свят вече, кажи сега, какъв е смисълът на живота? – с любопитство и тежест в гърдите попитах аз, знаейки дълбоко в сърцето си, че вероятно няма да имам друга възможност.
– Няма такъв. – каза той без да отвърне поглед от зеленината пред себе си.
– Как така няма? – попитах аз шокирана.
– Ей, на. Няма смисъл. Гледай си кефа, обичай си семейството. Хич не го търси тоя смисъл. – отвърна и продължи да медитира.
Не съм сигурна колко време съм мълчала. Стоях до него и си мислих за всички глупости, които тревожиха съзнанието ми последните месеци, колко енергия влагах за безсмислени неща, жертвах здравето си за работа и се ядосвах на чуждите решения, сякаш нещо изобщо зависи от мен.
Тези негови думи ме свалиха на земята, или ме издигнаха над нея, или и двете едновременно.
Малко след това се приготвяхме да тръгваме и, както винаги, всички от семейството излязоха пред къщата да ни изпратят. Първи излезе дядо Васко. Бавно, още по-бавно от преди, изкачи трите стъпала, огледа се, усмихна се, огледа снежните борове и рече:
– Каква красота! Гледай само, каква красота!
Два месеца по-късно си отиде.
На погребението му имаше повече хора, отколкото на всички други, на които съм присъствала взети заедно. Измежду сълзите се прокрадна и усещане за благодарност за всички спомени, които имам с него. Дядо може би не си е давал ясна сметка в колко сърца е оставил парченце от себе си.
Той беше зодия Козирог. Инат, справедлив, любознателен, дълбоко обичащ и непреклонен пред нищо Козирог. Същият този Козирог плачеше, докато чете книги, смееше се от душа и сърце, а дълбокият му тежък родопски глас успяваше да завладее пространството само с два изпяти реда. Изпитваше истинска наслада като види цялото семейство, събрано на една маса, в неговия дом, да пее любимите му родопски песни. И както наблюдаваше и се наслаждаваше, изведнъж запяваше с цяло гърло:
Заспало е челебийче
на момина десна рока.
Мило хи е да го буди,
драчко хи е да го гльода.
Че кайдиса, та му рече:
– Стани, стани, челебийче,
Стани, стани, челебийче,
петли пеят, сомнува са!
Такъв си беше дядо. Сложна личност, както казват в днешно време. Истинска родопска душа, цветна като родопски килим и тежка като звукът на гайда. Една душа, която много ми липсва.
