Една книга, една птичка и Родопите в сърцето ми

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 5 мин

„И баща ми казваше:
– Когато ти е тъжно и имаш проблеми,
когато имаш мъка на сърцето, сине,
ела си на село, да станеш мъничък, да станеш дете…
да тръгнеш от никъде….“

Николай Колев от село Стубел

Днес е необичаен ден. Нищо не е станало, а всичко е различно. За първи път от много време пиша върху лист, вместо на компютъра. Чак не си познавам почерка. Ръката ми криволичи по листа и ги рисувам едни грозни тия букви, сякаш тепърва се уча да пиша.

Слънцето изгря рано, а с него и дъщеря ми отвори очи. Пееше си нещо в леглото поне половин час преди да ме извика. Баща й е за риба, нали е почивен ден. Има си нужда човекът малко от неговата си медитация. Още нямаше осем, а вече се приготвяхме за разходка в парка и чакахме един приятел да дойде с нас и да донесе банички. Паркът е задължителна част от моята сутрин. Сякаш ако не постоя там поне пет минути, денят ми тръгва накриво, сякаш нещо ми липсва. Май днес разбрах защо…

След малко дъщеря ми отиде при баба на гости за няколко часа, а аз вече подготвях план за това време. Изпих едно кафе, свърших малко работа вкъщи, редактирах един текст и накрая запалих една цигара на терасата, като че ли за награда. Ей така, да ме попече слънцето за малко.

Затворих очи, а по кожата си усещах леко галене. Клепачите ми се отпуснаха и се заблях с премрежен поглед в едно дърво.

Помислих си, че напоследък работя толкова много и все нямам време да поседна и да не мисля за нищо. Казах си: „Ще седна и ще почета книга за малко, какво толкова…“

Тръгнах към хола и започнах да търся „Детето и ние“ на д-р Хаим Гинът. Страшно интересно четиво. Кара те да преосмислиш всяка дума, която си чувал някога някой да казва на дете. А всичко е толкова просто, ако само се поставиш на мястото на това дете. Ако просто се върнеш в собственото си детство за малко и отвориш онези прашни книги със спомени и се поразровиш в тях.

Една книга, една птичка и Родопите в сърцето ми

Моето детство… Ръката ми рязко смени посоката и понечи към една друга книга, подарък от приятелка, за която все нямах време или просто не ѝ е било времето. Взех „Стопанката на Господ“, учудвайки се на себе си откъде този внезапен интерес към нещо, за което съм сигурна, че няма да ми хареса. И като един виден атеист, бях готова да прочета 10 страници и да я оставя, защото ще ми дойде в повече.

Страницата е 121-а, а слънцето вече пари и май ми се усмихва.

Чета си аз, а една прекрасна скатия на име Ботев пее с цяло гърло и допълва идеално този момент. Май и на него му хареса това, че от нищото ми скимна да си пусна комбинация от дъжд и кавал и сигурно му е трепнала душичката, както трепери и моята.

Pura vida, това си е положението. Всичко е същото, но някак по-мило, по-мое.

Спомням си времето на село, гората, думите на дядо ми и всички онези звезди, които не можеш да видиш никога в Пловдив. Толкова много звезди… Миризмата на жълт кантарион и мащерка и едно малко момиче как върви за ръка с баба си по една малка пътечка в гората на Родопите. Лицето ѝ е изгоряло от стоене на един връх, от който се виждат нанизани много селца в полите на планината и върхове и борове докъдето ти стигнат очите. А сърцето ѝ е пълно с безгрижие, любов и любопитство. „Каква е тази гъба, бабо? Може ли да се яде? Как познаваш дали е отровна? А каква е тази билка, бабо? Какво лекува? Вкусен чай ли става от нея или се прави на кремче?“ 

Изскачат тия спомени като сърнички из храсталака, дърпат ми сълзите от очите и се чудя как ежедневието ги е притъпило толкова много, че да си ги спомням сега и да чувствам, че пак ги изживявам.

И как имам нужда да си отида на село, да се разходя из гората и да погледам от върха. И колко малко е нужно всъщност – да те обичат, да си спокоен и да си близо до природата. А това последното като че ли ми убягваше до днес.

„Истината винаги е проста, Райно! Ама на човека все му се ще по-сложно да е. Че се обижда от лесното. Простото не е за всяка уста лъжица.“

Стопанката на Господ

Много различни мнения прочетох преди да отворя тази книга със собствените си ръце. Но се радвам, че го направих. Осъзнах защо не искам и да си помислям да живея в друга държава, то коренчето ми ме държи за моята си земя. Осъзнах и защо всичко в мен се преобръща, когато гайда засвири някоя бавна и тежка родопска песен, сякаш през дългите тонове се чува някой как ридае и иска да си изкрещи болката, та да му олекне. Добре, че отворих Стопанката, да ми се извъртят през главата всички неща, които безкрайно обичам, но бях оставила някак на заден план. Да се почувствам пак дете и да се върна в планината, която пази всичките ми чувства на онази поляна, от която се вижда цялото село. Иначе се имам за градско момиче или поне така си мисля.

Обаче Родопите пленяват неусетно, но завинаги. И в сърцето си го усещам, и музиката ми го говори.

„Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи… в себе си.“

Време разделно

Почеркът ми взе да става малко по-красив. Хубаво е човек да пише върху лист хартия, бях забравила усещането. Също толкова хубаво колкото да четеш и да ти мирише на книга. Но слънцето още грее, Ботев продължава да пее и имам книга да чета. И да се усмихвам широко, че душата ми трепери. Събудила се е.

* Вив, благодаря ти, че ми подари тази книга и ме върна там, където душата ми явно винаги е искала.

 

[Брой гласове:8    Average: 5/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Симона Георгиева

Симона Георгиева

От скоро щастлива майка на момиченце, до преди това щастлив тийм лидер в интернет компания. Нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава със създаване на сайтове и се отдава на детската си любов - писането. Мечтае за къща с голям двор и 8 кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да учи нещо ново всеки ден. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.
Симона Георгиева

Симона Георгиева

От скоро щастлива майка на момиченце, до преди това щастлив тийм лидер в интернет компания. Нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава със създаване на сайтове и се отдава на детската си любов - писането. Мечтае за къща с голям двор и 8 кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да учи нещо ново всеки ден. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: