На дядо ми, който вече петнадесет години
ме чака някъде другаде, и който,
макар и за кратко,
е живял в подножието на кулата
Часовникът брои часовете – отмервал ги е винаги, ще ги отмерва и занапред. Друга работа няма. Бележи началото на утрото и наблюдава как се разгръща животът в полите на хълма.
Ето, започва първият разнос на вестници. Млекарите заемат позиции. Дюкяни и бакалии примигват с кепенци. Театралната трупа бърза с кафета. През няколко пресечки – пирожки с мармалад и мекици. Варени кестени има за всички. По пейките са насядали господа с карирани ризи (в джобовете на гърдите им се мъдрят кутии с цигари), а дамите разменят журнали и клюки (докато тайно им се иска да припалят пурета). Децата играят на „Дама“ и с радостни възгласи посрещат звъна на часовника, удар по удар, час подир час от висините на хълма.
Часовете не спират и в жарта на високото слънце
Кръчми и бюфети изпотяват комините – отвеждат аромат на девесил и царевичен хляб. Минувачи и кафеджии с бавен ход доближават сенчестите маси за обяд. Сядат, поръчват, помирисват шарената сол по масите, а над главите им спуска ръцете си асма, засадена от дедите им. Нашепва им за красотата на отминалите времена и разказва за черницата в съседство, дето вечно „цапаше им на всички и дрехи, и обувки, та предпочитаха да сядат под мен“. Гозбите събуждат апетита на всички, а уличният музикант се грижи и душата да е сита – мелодията се носи на талази и разказва за любов отвъд широтата на хълма. А часовникът отмерва часовете като сърцето на града.
Вечерта приспива градската олелия. Жуженето на хората отстъпва място на щурците. Уличните лампи примигват в унисон с екрана на телевизор отсреща – през широко отворените прозорци се процежда гласът на спортен коментатор, разказващ за играта. Момче и момиче се целуват под козирките на затворените магазини. Ей сега ще тръгнат на разходка и ще търсят слънчоглед във фунийки от вестник. Пък после – ще слушат грамофонни плочи и ще учат стъпките на туист и меренге. Наближи ли новият час, часовникът на хълма бърза да извести разпъпването на нощта – на сутринта по пейките всеки да има какво да разкаже на по цигара и журнал.
А под кулата честичко присяда един младеж. Целият живот се разтваря пред него като длан – замечтан, уплашен дали мечтите ще се сбъднат, той притихва и избира от тук да слуша сърцето на света. Под съпровода на часовника той чува градските истории и намята пелерина от носталгия – пожелава си да е щастлив като хората от махленските легенди. Въздиша шумно, изправя се, изтупва се от страховете, сваля оковите на миналото и помахва на часовника за „чао“.
И часовникът му маха – иззвънява в унисон с крясъка на чайките и дава обещание да го чака тук на хълма. Но сега е време за живеене.
Обективно и изчистено от художествен наратив описание на часовниковата кула на Сахат тепе можете да прочете при Lost in Plovdiv ето тук.
Заглавно изображение: Anton Atanasov
