Ние всички сме слепци.
Тези дни често си мисля за отношенията между хората. Въртят ми се едни въпроси за смисъла, за удовлетворението, за репутацията. И всеки път крайната точка е една – взаимоотношенията с другите.
Далеч съм от идеята, че трябва да се живее за чуждото мнение или че социалното угодничество е първи добродетел. По-скоро си мисля за добротата, уважението, подхода, удържаната дума. Все неща, за които са нужни поне двама. А и замисли се:
Можеш ли да изпитваш истинско щастие, ако на света не съществуват други хора?
Според проучване на Харвард, провеждано в продължение на цели 75 години, на края на живота си човек е щастлив, само ако е имал добри взаимоотношения с хората.
Ако ви се четат подробности за това изследване, ето ви един линк.
Та, според тези учени, не парите, славата, голямата любов, децата или кариерата те карат да се чувстваш доволен от живота си, а взаимоотношенията.
Хмм… – мисля си аз, а после ми просветна: взаимоотношенията са ключова част от всичко, изброено по-горе. Защото човеците сме социални животни. Мозъкът ни не е програмиран да изпитва удовлетворение от изолацията. (Може би само в някои дни, в които искаш да отидеш на друга планета и да си починеш от човечеството, но това не е тема за уикендов блог.)
Всички неща, които според повечето хора биха били повод за щастие, се базират на връзка с друг индивид. Колега, съпруг, приятел, съсед, магазинер, адвокат… Взаимодействието е неизбежно. А, както се подразбира от думата, това действие е взаимно.
И сега един въпрос:
Ти, като едната страна на всяка връзка в твоя живот, представи си, че отсреща пак си ти. Е, би ли уважавал себе си? Би ли се обичал безусловно? Би ли бил груб със себе си или би плакал, гледайки нощното небе през прозореца, наранен от думите, които сам си си казал?
Какъв човек би бил ти, ако отсреща стоеше пак ти, да бъдеш собствения си съдник и оценител? Какво ще запомниш за себе си след като вече те няма, какво ще говорят хората тогава?
Ами ако целият свят беше ти и ти, и пак ти, и в магазина пак ти, и шефът ти пак беше ти?
Свят без други хора.
Едноцветен, безсмислено голям, настръхващо предсказуем.
Отвратително.
А различията между хората са всъщност най-красивото нещо в този свят. От тях се ражда изкуството, емоциите, изненадите. Шареният личностен свят ти дава възможността всеки ден да се запознаваш с нещо ново, да учиш, да се удивляваш, да изпитваш нови чувства. Да бъдеш като един слепец, на когото всеки ден се дава възможност да види нещо различно. Днес малко любов, утре болката от разбитото сърце, вдрудиген нечия срамежлива усмивка и така с годините да прогледне напълно и с благодарност да се усмихва на шанса да бъде част от този свят.
Ние всички сме слепци. Ние всички имаме възможността да прогледнем.
