Един дъждовен ден и две несбъднати обещания

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 3 мин

Ето, готова съм. Държа две неизпълнени обещания за ръце…


Ще ги водя на разходка. Нося дънки и тениска, косата ми е пусната, отзад малко се е сплела. Няма нищо – под шапката няма да се вижда. Двете обещания са се натъкмили и те – по-спретнати са от мен, по-цветни, едното усмихнато, другото горе-долу. Все пак на вид са го докарали, трудно е да не им повярваш. Доста години минаха откакто ги получих. Като благословия са ми. И сме все заедно, аз – по-обикновена, те – не като другите. Излизаме. Аз се опитвам да ги накарам да бъдат самостоятелни, да не се държим за ръце – вече сме големи, защо ни е. Стиснали сме се здраво обаче – те – мен, аз – тях. Другояче не ни е познато. Тръгваме.

Днес навън вали дъжд.

Вее и вятър, мрачно е, пусто е, хората са се свили под чадърите си. Гледат си в краката – все пак локвите са страшно нещо. Аз обаче обожавам  дъжд, обещанията и те – придържат по един чадър, леко надникват изпод него. Не им стига, че ме държат за ръце, да ме видят също трябва. Аз не нося чадър – нали съм хванала обещанията. Водя ги. Добре че не вали толкова силно – пък и аз си имам шапка. И да се понамокря – няма страшно. Пък и друго си е косата ти да мирише на дъжд, нали?

Вървим.

Прескачам една локва, после още една. Обещанията и те, скок-подскок. Преминаваме покрай една счупена плочка. По-малкото обещание ме дърпа за ръката – намокрило се е.  Вадя хартиена кърпичка от чантата, има следи от разлято кафе по нея. Избърсвам обещанието, какво да го правя, не може да се оправи само. Намокрената вече кърпичка давам на другото обещание да я хвърли в коша отстрани. То ме дърпа нататък – и аз да отида с него. Страх го е да ме пусне – така сме свикнали, навсякъде и всичко правим заедно.

Дъждът понамаля, ръми лекичко, нарочно минаваме през локвите, приятно е.

Така се разхождаме от години.  И мен ме е страх да пусна обещанията, макар да знам, че те няма какво да ми дадат, помогнат, успокоят. И обещанията ги е страх да ме пуснат, че те без мен какво са – само несбътнатини. Да си несбъднат е доста неприятно нещо – хем като че ли те е имало, хем не съвсем. Пък и мен ме e жал за тези мъничета – какво ще правят без мен, кой ще им вярва, кой ще им се надява.  И двете ме гледат в очите – колко са мънички наистина… Струва ми се, че преди бяха по-големи, по-сигурни, просто по- от всичко. Как да ги оставя? Лесно ли се оставя надежда?

Добре, че не сме сами.

По улицата има много като нас, един с по едно обещание за ръка, друг с по няколко. Разхождат се, гледат се, гледат ни. И ние тях. Не сме сами. Как ще се разделим – не ми е ясно. Дали ще успеем да се разделим? Аз си ги обичам. Обичам да се грижа за тях. Те са част от мен, свикнали сме един с друг. Понякога си мисля – дали да не ги дам на някой друг да ги гледа? Някой, който има опит, на който му липсват пуснати, изгубени, неизпълнени обещания…. После се разубеждавам. Ще си ги пазя – да ми напомнят за преди. Преди сега. Важно е. И спомените са важни. Моите неизпълнени обещания дали си имат спомени? Може би аз съм техният спомен – как да им се отнема?

обещания

Навеждам се, избърсвам носа на едното обещание – нещо подсмърча. Другото  погалвам. Продължаваме. Тримата. Аз, хванала за ръце двете си обещания, едното със смъкнат наполовина чорап, другото – с изцапано шалче. Така сме си добре. Хубаво е да имаш кого да държиш за ръка и теб да има кой да държи. Ей така за кураж.

Понякога им се ядосвам… Защо не са се постарали да се случат?

В такива моменти ги пускам, и аха да си тръгна… После обаче се обръщам, поглеждам ги, застанали са едно до друго. Едното ме гледа изпод очи, почти сърдито, другото – готово да заплаче. Връщам се, хващам ги пак за ръка. И на тях не им е хубаво, че не са се изпълнили, може би даже повече, отколкото на мен. Междувременно дъждът е спрял. Събираме малко нападали листа от улицата, добре ни е. Прибираме се. Заедно.

[Total: 4   Average: 5/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Галя Лазарова

Галя Лазарова

Развива се професионално в сферата на дигиталния маркетинг и графичния дизайн. Свободното си време прекарва в снимане, рисуване/ илюстриране и писане. Щастлива майка на едно прекрасно момче, с което обожават да пътуват и да откриват нови неща. Носи в себе си морето, обича разходки из любимия Пловдив, вдъхновява се от всичко позитивно и добро. Безкрайната ѝ любов към изкуството и книгите я насочва към PURA VIDA.
Галя Лазарова

Галя Лазарова

Развива се професионално в сферата на дигиталния маркетинг и графичния дизайн. Свободното си време прекарва в снимане, рисуване/ илюстриране и писане. Щастлива майка на едно прекрасно момче, с което обожават да пътуват и да откриват нови неща. Носи в себе си морето, обича разходки из любимия Пловдив, вдъхновява се от всичко позитивно и добро. Безкрайната ѝ любов към изкуството и книгите я насочва към PURA VIDA.

Последвайте ни в социалните мрежи:

ezgif-7-941395ec62b3
ezgif-7-3eb60ea2efe1

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: