В бързането си да бъдем обичани, закъсняваме да се обичаме.
Любов към ближния, любов към брата, майчина любов, любов към половинката, словолюбие, любов към храната… Обичани сме и познаваме толкова много видове любов и повечето случаи, колкото повече, толкова по-добре… Нали?
И въпреки това често ни се случва да забравяме един определен тип любов. Един така важен и основополагащ за цялото ни щастие тип, а именно, любовта към собствения ни живот.
В бързането си да бъдем обичани, закъсняваме да се обичаме.
А времето изтича. Всеки ден, всеки час. Времето изтича от момента на раждането ни. И знам, не е лесно да обичаш. Заобиколени сме от лоши новини, лоши постъпки, лоши навици. Живеем в общество с гнил морал, управлявани от хартийки, алчност и непримирим копнеж за власт. Консумираме, използваме и унищожаваме, оставяйки след себе си само боклук, който от своя страна също унищожава. С лесна ръка употребяваме и захвърляме не само пластмасовите опаковки, но и емоциите, и връзките си с хората. А омразата е рециклируема.
Често чувам израза „Не се дръж като животно.“ А нима това е толкова лошо? Да си лишен от представа за време, задължения, бързане и ясното понятие, че времето ти така или иначе изтича. Да взимаш само това, което ти е нужно, да убиваш само толкова, колкото ти е необходимо. Чист живот. Нито повече, нито по-малко.
И как да обичаш такъв свят? Как чистото ти, детско съзнание да обикне всичко това?
Лесно. Ей така, напук. С плезеща се в лицето детска вяра, нелогична и прибързана. В света винаги е имало и винаги ще има добро и зло. Това е дуалност, закодирана и безизбежна в същината на нашия живот: хубаво и лошо, светло и тъмно, пълно и празно, Ин и Ян. Монетата има две коренно различни страни и все пак е цяла. И лошото всъщност е хубаво, защото по-лош и дори пагубен е дисбалансът. Няма лоши или добри хора, няма хубав или гаден живот и е истина, че твърде добре не е на добре, защото всяко твърде е крайност, която води до нарушаване на хармонията (едно от най-естествените неща). Затова и след всяка нощ идва ден, след всяка буря изгрява слънце и след всяко раждане предстои смърт.
Дуалността е необходима.
И въпреки това не трудно да възприемаме живота си по-хубав, отколкото по-лош. Изкуство, пътуване, да правиш нещичко добро всеки ден, колкото и да е малко и много други лесни трикчета за предизвикване на това прекрасно извиване на краищата на устата ни в усмивка. И най-вече просто да обичаш. Всичко. Себе си. Любов не се търси, а се създава. И след като реалността ни е отражение на вътрешния ни свят, ако го изпълним с любов, тя ще ни се върне.
Просто обичай!
