Разтърквам очи. Отмятам завивката. Стъпвам с боси крака на вече не толкова студения под. Вече е топло. И все пак присвивам пръстите на краката си. Протягам се.
Сутрин през април.
Безметежна, сънена още, тиха. Протягам се. Стъпалата ми вече са свикнали с хладната повърхност. До леглото намирам два меки чорапа – единият розов, другият съвсем различен – зелен. Нищо. Взимам ги и ги обувам. Откакто се помня съм все с два различни чорапа. Отварям прозореца. Сутрешният вятър нахлува – поотмества завесите и ме кара да потреперя и да се сгуша в широката стара тениска, с която спя. Подавам глава през прозореца. Няма никой навън – все още е рано. Клоните на старата смокиня стигат точно до прозореца ми. Подръпвам леко един от тях. Сутрин през април е, добро утро! И се усмихвам. Смокинята и тя най-вероятно се радва, днес изглежда особено щастлива.
Поглеждам леглото. Още мирише на сън, разбърканите завивки току ме карат да си полегна пак. Пооправям ги – но ей така, леко – да не са много подредени. Подреденото е скучно. От малката масичка до огледалото ме поглеждат едни безумно красиви лалета. Цветовете им трептят леко от вятъра, влизащ през прозореца. Навеждам се към тях. Докосвам едното. Добро утро, цвете!
Рано е
Пристъпвам с меките чорапи към кухнята. Слагам вода в един стар съд – да заври. Сутрин обичам кафето си горещо и силно, с малко мляко за цвят.
Наплисквам лицето си със студена вода и се поглеждам в огледалото – едно рошаво момиче ме поглежда обратно. Намигвам му. После пак. Добро утро! През това време чувам – водата ври. Вадя старата мелачка, слагам кафе в нея, смилам го. Миризмата на прясно смляно кафе е неповторима. Мирише на сутрин, на целувка по челото, на небе. Взимам си любимата чаша – тази със счупената дръжка, сипвам от кафето, отгоре заливам с горещата вода – не го прецеждам. Отпивам. И ми става топло – но не просто се стоплям. Душата ми грее. Събудена съм. Щастлива съм.
Събота е.
Рано сутрин една събота. Безвремието ме е гушнало. Гали ме по бузата. И аз се сгушвам в него и отпивам от кафето си. Слънчеви зайчета нахлуват през прозореца. Усмихват ми се, а може би аз така си представям. От отворената врата на терасата виждам небето – синьо, по-синьо от най-синьото. Мирише на трева и на цъфнали дървета. Мирише на спомени. Има ли по-съвършено от това утро? От днес? От сега? Имало ли е? Вятърът се усмихва. И на терасата виждам паднало цветче от дървото отсреща – нежно розово, крехко, тъкмо събудило се. Взимам го – държа го в ръката си… След това го издухвам – напред и нагоре. И то полита… Върти се във въздуха. Напред и нагоре. Добро утро, цветче от пролетно дърво! Колко си приказно!
Поглеждам се отстрани. Отвисоко. Отдалече. Едно щастливо момиче стои на една тераса през една влюбена събота. Вятърът си играе с косите му, слънцето свети в очите му. Колко струва щастието? Толкова.
