В края на Юли градът е почти празен и толкова тих, колкото може да бъде само в разгара на лятото. Двамата сме легнали на дивана от палети на терасата и си говорим. Детето е на гости при баба за уикенда и вечерта е само за нас. Чуват се щурците, тук-там някоя кола минава, а лекия полъх прави иначе адската пловдивска жега по-поносима. Двама чужденци минават по тротоара и обсъждат нещо за университета, а гласовете им са единственото нещо, което нарушава идилията за няколко секунди.
Времето е повече от категорично, че тази нощ ще има буря, а аз съм щастлива, защото спя като бебе, когато вали. В далечината се чува гръм. Малко след това бурята наближи и светкавица озари квартала за миг.
Започна да вали от раз.
Шумът от летния дъжд прониза момента като с нож и никой вече нямаше желание да говори. Сякаш природата започна своето представление и публиката вече трябваше да пази тишина. Валеше музика. Усети се лека студенина и настръхнах, както когато слушам Джеймс Артър да пее акустична версия на Say you won’t let go.
Намерих някакви шоколадови пръчици да завършат иначе идеалното усещане. Кучето, подпряло главата си на крака ми, гледаше сякаш това беше най-страхотния момент на света. А може и да беше.
Към 12 решихме да си легнем. През отворения прозорец на спалнята се чуваха продължителни гръмотевици. Светкавиците оцветяваха облаците в бяло като че ли за миг става ден.
Прегърнах го. Той прегърна мен. Кучето се сви на топка в краката ни и се унесе. Настаних удобно главата си на гърдите му, затворих очи и се усмихнах.
Блаженство.
Слушайки гърмежите и дъжда, стичащ се по прозорците, усетих спокойствие, но все още в побъркания ми женски мозък се прокрадваха мисли за нещата, които трябва да свърша утре. Тогава си спомних как един мой приятел ми обясняваше лесна техника в медитацията, която ти помага да почувстваш състояние на покой.
Мислено си спомнях думите му:
“Дишаш дълбоко и равномерно през цялото време…”
Поех си въздух и броях до 5 на всяко вдишване и издишане докато накрая стана естествено. Цялото ми тяло се успокои.
“…После съсредоточаваш мислите си върху всеки един звук, който чуваш. Един по един…”
Първо се заслушах в дъжда. Помислих си как това е един от най-красивите звуци в природата и как мога да го слушам с часове. После гръмотевиците се засилиха и звучаха като красив дисонанс, вкаращ малко мистерия и драматизъм в иначе спокойната мелодия. Тогава чух дишането му и неусетно спрях да слушам бурята. Почти заспал, спокоен, олицетворяващ идеалния баланс. Усещах прегръдката му толкова топла и достатъчна. Тъкмо си мислих, че няма повече какво да чуя и, сякаш знаейки какво правя, кучето се размърда леко. Сложих си ръката върху нея, а тя въздъхна тежко, като че ли ми каза: „Еххх, сега вече мога да заспя.“
“…След това се опитваш да ги слееш и да чуваш всички едновременно. В хармония…”
Получи се.
Усетих неописуемо спокойствие. Усмихнах се още по-дълго и се опитах да запазя чувството възможно най-дълго. Беше щастие.
– Само малката липсва за пълна нирвана. – казах тихо, представяйки си как е легнала между нас и кротко спи.
– Точно това си мислех и аз. – промълви той и ме прегърна още по-силно.
