В себе си най-много обичам това, че сляпо следвам инстинктите си, без много да му мисля. Интуицията ми понякога ме е водила в отчайващи ситуации, но всяка от тях ми е донесла нещо много по-хубаво след време. Понякога нови възможности, понякога важни уроци, понякога неочакван късмет.
Една от тях ми даде теб.
Ако хвана златната рибка, ще си пожелая нищо да не се променя.
Ще я взема с мен да пием по кафе и ще й разкажа на дълго и на широко за едно без причина провалено заминаване за Америка, за една безкрайно смешна и дълга първа среща, за една сватба с текила и едни пияни младоженци, за едно селфи в предродилна зала и един татко, който предлага 5лв. на седеммесечното си бебе, за да заспи. Ще се посмеем с нея, знам аз. Даже съм сигурна, че след кафето ще е по-мотивирана да работи.
И ако все пак държи да й кажа желанието си, ще си пожелая теб.
И пак теб. Всеки ден.
Искам все така да ме дразни как заспиваш преди средата на филма, да тичам след теб, мрънкайки как пак нямаш чехли и да ме гъделичкаш докато не ми остане въздух да крещя през смях, че искам да ме пуснеш. Искам да усещам вълнението ти всеки път, когато чуеш Beyonce как пее “I’d rather go blind” и да виждам онази смутена и същевременно самоуверена усмивка, когато ме хванеш за ръката и танцуваш с мен.
Искам пак да ме прецакат с едни пари, за да ми върне живота теб като отплата. Искам пак да мина през безкрайния безпричинен деветмесечен рев и вечно търсене на тоалетна ако трябва, за да стигна пак до родилното отделение и пак ти да ми държиш ръката, въпреки че почти не ти я счупих.
Искам просто да бъде така.
С всички недостатъци, грешно изречени думи, пастели по стените и лавина от кучешки косми. С всички трепети, нови цели и умиление от поредното ново нещо, което детето е научило да прави.
Защото всичко е съвършено, такова каквото е.
