Шри Ланка – Перлата на Азия през моите очи (Част I)

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Време за четене: 8 мин

– Какво ще кажеш да отидем в Шри Ланка на меден месец?
– Защо пък там?
– Ами видях една снимка и разгледах, изглежда супер.
– Отиваме!


Така се взимат решенията вкъщи. Може би заради това така добре се разбираме. И тъй като и той, като мен, не умее да скучае, решихме, че това ще е меден месец на крак. Никакви „ол-инклузив-скучно-ми-е-и-ми-писна-да-лежа“ хотели, а, по-скоро, Шри Ланка приключение за начинаещи пътешественици.

Така и стана. Като един виден организатор, започнах подготовката месеци преди това. Започнах от самолетните билети, но… кога да отидем? Проучвах времето и техните сезони и се оказа, че в североизточната част на острова вали, когато в югозападната е хубаво, и обратното.

Ама ние в коя част ще ходим?

Така се озовах с дълго проучване, предостатъчно за научен труд, а още дори нямахме билети.

Търсейки оферти на различните авиокомпании, видях евтини билети от Истанбул.

– Защо пък да не пътуваме от Турция? Престой в Дубай цял ден и после Шри Ланка?
– Оо, супер! Ще си пообиколим!
– Хайде!

Доста си пообиколихме. Толкова много, че едвам си държах очите отворени. Но тази история ще ви я разкажа друг път.

Коломбо (Colombo)

След два дни смяна на часови зони и миене на зъби по летищата, кацнахме в Коломбо. Гордата организаторка в мен реши, че трябва да започнем от столицата (която доста хора не препоръчват, но нали съм инат), после на юг по плажовете и, след това – в централната част да разгледаме джунглата.

Още стъпвайки на шриланска земя, усетих високата влажност и колко ми е трудно да дишам. Естествено, свиква се с всичко. След летището в Дубай, това в Коломбо изглежда сякаш… е 1997-ма. Малко стряскащо за наивната ми душа, но си казах: “Навън ще е различно!”.

Взехме си визите и багажа и сякаш за секунда рояк шрилански пчели а.к.а. таксиметрови шофьори ни обгради, предлагайки транспорт до където поискаме за супер изгодната цена от 3000 рупии (30лв). Опитахме се да стигнем до гишето, откъдето се купуват СИМ карти, но ни отне известно време. Една от таксиметровите пчелички се залепи за нас и въпреки молбата ми да ни остави за 2 минути поне да изпушим по цигара, той не мръдна на повече от 2 метра.

Отърсихме се от нуждата да останем сами и се огледахме наоколо – десетки местни хора бяха “накацали” по огради и пейки, просто гледайки чужденците.

Всичко изглеждаше сюрреалистично – мръсно, старо и влажно. И за капак – навсякъде имаше военни с калашници. Особено засилени мерки имаше навсякъде заради атентата през Април 2019.

Да речем, че за първа среща с Азия е нормално това да ни прави впечатление. Но, както казах, с всичко се свиква.

Избрахме си произволен шофьор, който, оказа се – не е шофьор. Само ни съпроводи до едно такси, казаха си нещо на синхала (официалният им език) и ни заряза. Изкара някоя друга рупия, естествено. Качихме се в таксито и пътувахме повече от час до Коломбо. Шофьорът дъвчеше тютюн с къри, а устата му имаше цвят на керемида. Все още ми е гнусно като си спомням… Но това, оказа се, не е единичен случай в този край на света.

Трафикът беше нещо, което не бяхме виждали до този момент. Всички карат, където им скимне, задръстванията са километрични, а клаксоните са нещо като “Здрасти, тук съм!”. Мисля, че Коломбо е едно на най-шумните места, на които съм била.

Шофьорът, оказа се, не е разбрал къде да ни закара и се оказахме на 5км от кафенето, което искахме да видим, преди да се настаним в хотела. Взе да се пазари за още пари, но, вече уморени до изтощение, решихме просто да слезем и да тръгнем нанякъде. Влязохме в един мол, а на входа – военни и скенер за багаж. Във всеки мол и голям хотел беше същото. После влязохме в близкия хотел – доста луксозно място, да пием по кафе. Сякаш беше друг свят – перфектен английски, чисто, европейско. Успокоихме се малко и решихме да се повозим на тук-тук (триколка с таван) типично по азиатски. Шофьорът беше ужасно мил, докато не ме помоли да вляза в някакъв магазин и да разглеждам един диамант 5 минути, за да получи той 2 литра бензин. Казах му, че съм уморена и имам нужда от сън, а той спря да ми говори.

Настанихме се в хотела, изкъпахме се и заспахме като заклани.

Вечерта решихме да празнуваме Никулден в някой бар, но да минем преди това през храма Seema Malaka, който се намира в средата на едно езеро. В будистките храмове се влиза само ако си свалиш обувките.

Докато вървяхме натам, огромен прилеп мина точно над главите ни. „Ще бъде интересно…“. После пихме по един коктейл в мола до храма (който не знае нищо за Азия, явно се забива все в молове, защото изглеждат най-безопасни и познати) и, след това, пушихме наргиле в rooftop бара на хотел Mövenpick. Коломбо изглежда невероятно различно през нощта, а тишината в този момент беше безценна.

Шри Ланка

След като през деня видяхме влаковете и автобусите в Шри Ланка, решихме, че ще прежалим непредвидените $485 за личен шофьор, който през следващите 10 дни ще бъде нон-стоп с нас, за да сме спокойни. „Явно нищо не разбираме от пътешествия, затова нека се доверим на сигурното.“

На следващата сутрин, 15 минути по-рано от уговорения час, ни чакаха собственикът на компанията и шофьорът с нормална кола, без да натиска клаксона през 10 секунди, с добър английски и бели зъби. „Ох, олекна ми!“

Унауатуна (Unawatuna)

Колкото повече се отдалечавахме от столицата, толкова по-зелено ставаше всичко. Палми, природа, красота. Пристигнахме в Унаватуна усмихнати и спокойни, че нещата вече заприличват на това, което си представяхме.

Шри Ланка

Къщата за гости, в която отседнахме, имаше най-милите собственици, брат и сестра, които дори ни подариха малък подарък на изпроводяк. Прекарахме два дни на плажа, опитвайки вкусна и прясна морска храна в малки симпатични ресторанти. Нямаше много хора, сезонът тъкмо започваше и в градчето цареше спокойствие и безгрижие.

Шофьорът ни показа невероятно място в джунглата, в което правят аюрведа масажи – беше невероятно! После отидохме на риболов с местните. Интересно беше да видим как те ловят риба – хвърлят корда, на която има закачено олово и парче калмар на куката… и чакат. Ловяха малки рифови рибки и толкова много искаха да ни впечатлят, че бяха ухилени до уши през цялото време.

Подарихме им улова накрая, а най-младият от тях безцеремонно попита мъжа ми: „Няма ли да ми дадеш бакшиш?“. Явно това не се смята за наглост там, защото не беше единичен случай. Имахме подобен случай и с цигарите. Тъй като една кутия струва около 15лв., местните не могат да си позволят да си купуват и всеки ден имаше поне по един човек, който да ни иска цигари.

Вечерта прекарвахме в някой ресторант на плажа, пиейки невероятно вкусно мохито и наслаждавайки се на момента – всичко беше в запалени свещи, без музика, само шума на морето. „Започвам да обичам Шри Ланка!“

Мириса (Mirissa)

Мириса е градче в южната част на Шри Ланка, масово посещавано от сърфисти и … сини китове. Освен огромните вълни, които явно са добра предпоставка за сърфиране, цели семейства сини китове пътуваха точно до там. Един тур whale watching струва около 100лв на човек за 4 часа обикаляне с огромна лодка в търсене на китовете. Ако трябва да съм честна, най-хубавото от всичко беше приказното море в 6 сутринта и гледките, на които се насладихме. Имаше десетки лодки, а китовете се виждаха от много далеч.

Мириса е прекрасно място, пълно с модерни заведения на плажа, най-добрите наргилета и прясна риба. Първата вечер хапнахме в ресторант Salt, всичко беше страхотно, освен един огромен прилеп, който се въртеше в кръг в целия ресторант, докато намери пътя за навън. Тогава за първи път, откакто бяхме в Шри Ланка, заваля тропически дъжд. Въпреки че прогнозата показваше буря всеки ден, дъждът всъщност е кратък и приятен, но дори не разхлажда, а пари. При 34 градуса навън и толкова висока влажност, чак ни се искаше да вали по-често.

На другия ден, прибирайки се от плажа, минахме по разни малки улички да разгледаме местните къщи. В Шри Ланка навсякъде има безброй бездомни кучета, така че не се учудихме като видяхме три от тях да си играят пред една къща. Странното беше, че, приближавайки кучетата, видяхме един варан да стои неподвижно до тях. А малко по-надолу, на една ограда, стояха около десет маймуни и ядяха банани от близкото дърво. Животни да искаш!

В Мириса има един хълм, който много туристи посещават. И има защо. Coconut tree hill е като картичка – синя вода, високи палми, зелени банани и плажа на фон. Безкрайна красота.

Стана време да тръгваме към следващия град. По пътя двайсетина млади момчета слушаха силно музика и танцуваха, а шофьорът ни предложи да спрем и да си вземем безплатен сладолед. Било някакъв празник и това било традиция за тях. „Колко мило!“ си казах и се усмихнах широко.

Тангол (Tangalle)

Колата направи десен завой към джунглата и пътувахме доста време по черен път около тресавището. Накрая, за наше огромно щастие, видяхме хотела – хамаци, гледка към плажа, точно на лагуната, където солената и сладката вода се целуват.

Собственикът ни поздрави и ни показа стаята. Излязохме да се поразходим и, за наше огромно удоволствие, видяхме най-красивия плаж на света! Дълга ивица, докъдето ти стигат очите, без големи хотели и шезлонги навсякъде. Само палми, Индийския океан и ние. Нямаше никого, НИКОГО! Разхождахме се повече от половин час, без да обелим и дума. Накрая седнахме на произволно място, просто гледайки морето, и се разплакахме. И двамата. Не съм виждала нещо по-красиво. Зачудих се защо ли плачем, сигурно сме изперкали. Но сърцето сякаш има лимит на това колко красота може да поеме.

Видяхме малко дървено ресторантче с трима клиенти и едно куче. Странно е да видиш палма с коледна украса и надпис Merry Christmas при 30+ градуса навън.

За съжаление останахме там само един ден и с мъка се разделихме с морето, защото на следващия ден отивахме в по-централната част на острова.

Удавалави (Udawalawe)

Хотелът ни беше приказка. Но, както вече често се случваше, нямаше други гости, а това означаваше не толкова прясна храна. Бяхме се отказали от сафарито в националния парк Udawalawe, защото си мислехме, че и то ще е толкова скучно, колкото и китовете, но Исуру, шофьорът ни, ни разубеди и добре, че го направи.

Шофьорът с джипа дойде в 4 да ни вземе и, още преди входа на парка, видяхме млад мъжки слон на улицата. Зашеметяващо!

Толкова близо до нас, деляха ни само две метални жици от електрическа ограда, която ограждаше целия парк. Прекарахме там почти 4 часа, видяхме десетки слонове, птици от цветни по-цветни, как се къпят бизоните, за да се крият от мухите, и мноооого пауни.

Научихме, че слонът си вдига единият крак, когато е щастлив. Видяхме крокодил как дебне някакви пиленца, а тишината и звуците на различните птици ме накараха да се чувствам сякаш някой ме е телепортирал в National Geographic.

Не харесвам зоопаркове, макар че хубавите и големи такива са направени прекрасно, но нищо не може да се сравни с това да си част от естествения хабитат на животните. Дори и за малко. Чувството беше невероятно!

Върнахме се в хотела, който се намираше по средата на джунглата, и около нас нямаше нищо, освен безброй катерички и звукът на всички птици в местността. Приказно усещане!

Другата половина от пътуването ни до Шри Ланка ще ви разкажа съвсем скоро!

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Симона Георгиева

Симона Георгиева

Щастлива майка на момиченце, нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава уеб дизайн и разработка и се отдава на детската си любов - писането. Любознателна до мозъка на костите си, вярва, че човек трябва да учи нещо ново всеки ден. Мечтае за къща с голям двор и много кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да чете книги. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.
Симона Георгиева

Симона Георгиева

Щастлива майка на момиченце, нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава уеб дизайн и разработка и се отдава на детската си любов - писането. Любознателна до мозъка на костите си, вярва, че човек трябва да учи нещо ново всеки ден. Мечтае за къща с голям двор и много кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да чете книги. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.

Последвайте ни в социалните мрежи:

ezgif-7-941395ec62b3
ezgif-7-3eb60ea2efe1

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: