Обичам го. Неговото име е Ню Йорк.

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 3 мин

Как разбираме, че сме влюбени? Не можем да спрем да се наслаждаваме на обекта на чувствата си. Постоянно мислим за него. Сърдечният ни ритъм се синхронизира с неговия. Обичаме и не чак толкова хубавите му черти. ОК сме със странностите му.

Ами ако обектът на нашите чувства е място? Възможно ли е да се влюбим в град?

Как се случва това? Влюбваме се в града заради самото място или заради някой, който живее там? Може ли една любовна история между двама души да ни повлияе толкова дълбоко, че градът в който е започнала, да се превърне в любимо място, в дом, дори накрая на света? Дали когато спрем да обичаме този някой, продължаваме да обичаме града, в който сме го срещнали?

Когато аз се влюбих в един такъв град, знаех че това ще е завинаги.

Така, сякаш не е имало време, през което да не съм го обичала. Не беше заради мъж, приятел, любим или дадена история, просто се случи, безвъзвратно. И, както всяка голяма любов, преобърна всички мои представи.

Ню Йорк, 2006. Излизайки от самолета и тръгвайки по големите коридорите на ЛаГуардия, знаех с абсолютна увереност, че въздухът, който дишам на това огромно място, го няма никъде другаде по света. В ранните часове на една есенна утрин, бутайки куфара си сред хиляди забързани хора, с безкрайно много въпроси в мен и сама, бях сигурна в едно – всичко ще бъде наред. Това е силата на Ню Йорк, на широките му улици и безкрайните, никога неизгасващи светлини, на начина, по който те кара да знаеш, че можеш да рискуваш и да постигнеш всичко, което ти дойде на ума, независимо от това колко си малък.

Там и тогава, на излизане от самолета, всичко беше толкова ново и забързано, че даже забравих страх ли ме е, пропуснах да се попитам какво правя тук сама, дали не съм се объркала, въпроси които ме мъчиха преди да замина. Таксиметровият шофьор, който намерих на случаен принцип пред летището, взе куфара ми и докато аз се прехласвах по най-малките неща около мен ми каза, че маршрутът, по който ще пътуваме е един от най-хубавите входове към града. Мостът Робърт Кенеди. Пресечната връзка между Куийнс и Манхатън, моят мост, както обичам да си казвам. Така го помня в съзнанието си, мой. Докато шофьорът ми обясняваше разни неща и още преди да ми каже, че това място е специално, аз вече
знаех – това е моето място, идвам си вкъщи и никой никога няма да успее да промени това усещане.

Ню Йорк

Ето го пред мен – Манхатън, мястото на всички сбъднати мечти, любим във всякакъв смисъл на думата.

Знаете ли как се чувства човек, когато се срещне с някого и се оказва, че този някой ти е абсолютната сродна душа, безпричинно се усещаш щастлив и в безопасност около него – познато, нали? Така се почуствах и аз, когато прекосихме моста – в безопасност на едно от най-небезопасните места на света. Шофьорът ме остави в непосредствена близост до Central Park – 5th Avenue и East 82 St.

– „Наслаждавайте се, мис!“ –  сега си представете Алиса, скочила в заешката дупка от едно малко дворче и озовала се направо в страната на чудесата – Манхатън. Центърът на всичко, моят Wonderland.

Сутрините в Манхатън са великолепни. Кафенета са пълни с хора, мирише на хубаво американско кафе и бегъл с масло, мирише и на свобода, на огромност, на забързаност, на любов. Огледах се – малки деца, които отиваха на училище, прекрасни в своите униформи, катеричките в парка, количката за хот-дог и продавачът, който се усмихва на всеки. Тази необяснима нюйоркска атмосфера се запечата в съзнанието ми. История излязла от книгите на Фицджералд и разиграваща се пред очите ми онази сутрин.

Ню Йорк катеричка

Моят град. Аз, у дома, на хиляди километри от моя собствен дом, но у дома. Беше любов от пръв поглед. Любов към един град, още от първия миг, така както всички велики влюбвания трябва да започват.

Кое ми липсва от там най-много – американското кафе, свежите сутрини и метрото. Да, метрото си е абсолютно мое нещо. Спомням си как пътувах от Манхатън до Бруклин и обратно, защото исках да усетя всичко – и хората, и влака, разпилените вестници и мръсните коридори, музикантите рано сутрин – нещата, които исках да запомня. Нещата, които не само запомних, но и постоянно търся всеки път, когато се
връщам.

Ню Йорк не е просто място, а чувство. Чувството, че някой е успял да открадне сърцето ти и ще го прегръща завинаги. Едно от най-хубавите чувства на света.

Pura vida!

[Брой гласове:6    Average: 4.7/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Галя Лазарова

Галя Лазарова

Развива се професионално в сферата на дигиталния маркетинг и графичния дизайн. Свободното си време прекарва в снимане, рисуване/ илюстриране и писане. Щастлива майка на едно прекрасно момче, с което обожават да пътуват и да откриват нови неща. Носи в себе си морето, обича разходки из любимия Пловдив, вдъхновява се от всичко позитивно и добро. Безкрайната ѝ любов към изкуството и книгите я насочва към PURA VIDA.
Галя Лазарова

Галя Лазарова

Развива се професионално в сферата на дигиталния маркетинг и графичния дизайн. Свободното си време прекарва в снимане, рисуване/ илюстриране и писане. Щастлива майка на едно прекрасно момче, с което обожават да пътуват и да откриват нови неща. Носи в себе си морето, обича разходки из любимия Пловдив, вдъхновява се от всичко позитивно и добро. Безкрайната ѝ любов към изкуството и книгите я насочва към PURA VIDA.

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: