Радостта от малките неща – „Никой на света не знае толкова много приказки, колкото Оле-затвори-очички.“

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 4 мин

„Никой на света не знае толкова много приказки, колкото Оле-затвори-очички.“


Пробуждам се от чуруликане на птици. Отварям очи и гледам едно необятно синьо небе, надвесило се над дърветата. Затварям пак очи, иска ми се да послушам отново птичките. Слушайки ги, ме облива топлината на детето ми, сгушило се в мен, а от другата страна – дъхът на любимия. Тиха сутрин, в която ги наблюдавам със затворени очи, само със сърцето си. Те вдишват чистия сутрешен въздух, а аз издишвам спокойствие.

Става ми се, докато е тихо.

Стъпвам с боси стъпала по студения под и усещам как те здраво докосват Майката Земя. Правя няколко крачки до другата стая и включвам каната за чай. Избирам мента. През това време обръщам внимание на бамбука, орхидеите и бонсая: о, Господи, колко са красиви! Колко безмълвно стоят в празнотата на света, вкоренени в смисъла му. Взимам чашата, стоплям ръце. Постелката ми вече сама се е разтворила и ме чака. Когато правя йога, се съсредоточавам върху частите от тялото си, който са на Земята, защото те са “черпител” на неизчерпателна енергия, която влиза в тялото ти и минава през всяка негова клетка, докато не излезе от него. Правя така, че да използвам силата й и осмислям живота й. Усещам я как влиза в мен, изпълва ме като пречиства всички ми центрове и излиза с лекотата на дъха ми, реейки се в пространството, за да отиде някъде другаде при някой друг, на когото да послужи. Изпращам я така, както искам да я получа някога обратно – с чистота и благодарност.

Шавасана.

Аз съм камък. Представям си, че съм крайречен камък – това, че никой нищо не очаква от мен, ме изпълва със спокойствие. Чувам безпомощен бебешки плач. В съзнанието ми се повиква образът на Богинята Майка. Един от най-прекрасните ми спомени като жена – мирисът на току-що излязло от утробата чисто съзнание, може би за стотен път прераждащо се, може би съвсем ново, но и в двата случая любов, която е имала неимоверно желание да се осъществи.

Чувам смях. И току-що събудил се мъжки глас.

Отивам при тях – не искам да бъда никъде другаде. Тя ми се усмихва, той ме целува. Гушвам се в него, а тя в мен. Триединство. Безвремие. Благоденствие. Екстаз. Нирвана.

време за приказки

Започваме деня с вода. Във водна среда сме прекарали първите девет месеца от живота си. Заради това, може би, дълбоко в нас съществува истината, че водата има памет и изпълнява желания. О, по-вкусна е от всякога. Закуската е готова – отхапвам си малко, оставам овесените ядки с ядки, плодове и семена да се разпаднат, като ги сдъвквам на много много малки части и си представям как ядките и семената ме даряват с мъдростта си, защото съдържат потенциал на цял един живот. Плодовете пък ми подаряват сладост към живота.

Излизаме навън. Зима е, но грее слънце.

Ранно утро е. Кучетата са щастливо изплезили езици. Хората ми се усмихват. Аз също им отвръщам в замяна. Харесвам тази неподправена човешка непредубеденост – да посрещнеш човека срещу теб с искрена усмивка, дори да не го познаваш, е чиста проба свързаност, цялост. Стигаме парка, а там едни патки си плуват в спокойното езеро, погалено от лъчите на слънцето, докато други са се заловили с личната си хигиена и разпръскват вода навсякъде. Харесва ми да гледам как капчици вода се прегръщат с тревата. Погалвам я. С мократа си ръка милвам кадифеното чело на Оля – няма по-чисто от това. Само с едно мислено изречение: Оля, затвори очички, тя вече го е направила.

Малкото й сърчице се е изморило от твърде много красота.

Време за двама: държим се за ръце, мигаме с обич, прегръщаме се с думи на любов, мечтаем, смеем се, горим в една посока. Знаем, че времето минава толкова бързо, но се радваме на младостта си. Телефонът звъни: Здравей, как си, приятелко? Допява ми се от сърце: Добре, карам я някакси, даже страхотно я карам…

Оля отваря очички, иска да върви, да отваря нови тайни врати в света. Подавам й ръка. Това ми дава смисъл на деня. Вече е мъгливо, денят е претърпял своята метаморфоза. Иска ми се да й кажа: Хубаво гледай мъглата – колко е гъста, как нищо не виждаш, как само чуваш вълните под себе си, бученето на фара, трафика на града, собственото си дишане, моето дишане. Обзема те чувство на страх, но, мило дете, няма нищо по-необятно и вълнуващо от бъдещето ти, нищо по-красиво от желанието да осъществиш целия си потенциал. Знай, че картината винаги е по-голяма от теб, винаги е по-голяма от заобикалящото те, винаги по-абстрактна от вълните и по-силна от звука на фара. Не се страхувай да й позволиш да те обгърне цялата, независимо къде ще те отведе – отдавай й се, бъди смела и вярвай в това, че Вселената те обича и защитава.

време за приказки

Радостта от малките неща се състои в съзнателността да ги видиш, усетиш, докоснеш.

И между това, което виждаш, усещаш, докосваш, да няма нищо друго освен тишината на ума и биенето на сърцето.

Стана приказно време – време за приказки.

Оле-затвори-очички надникна от корицата на своя баща Ханс Кристиан Андерсен. Днес беше приготвил чадъра с нарисуваните картинки. Напръска очите на Оля с мляко и тя заспа блажено.


„Никой на света не знае толкова много приказки, колкото Оле-затвори-очички.“ е текстът, който единодушно избрахме за най-добър в конкурса на pura-vida.bg – Радостта от малките неща. 

Поздравления на Никол Димитрова и весели празници на всички!

[Total: 6   Average: 4.8/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Никол Димитрова

Никол Димитрова

Победител в конкурса "Радостта от малките неща"
Никол Димитрова

Никол Димитрова

Победител в конкурса "Радостта от малките неща"

Последвайте ни в социалните мрежи:

ezgif-7-941395ec62b3
ezgif-7-3eb60ea2efe1

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: