Слънцето, на което всеки ден казвам „Добро утро!“
Райко ле, ясно Слънчице,
ти хвъркаш, Райко, високо
и гледаш, Райко, широко!
Казват, че човек взима характера и чара на този, на когото е кръстен. Не мислихме дълго. Кръстихме я Рая – на Слънцето. С надежда, че ще го носи винаги със себе си, в себе си и ще огрява с лъчите си всички, до които се докосне.
Райко – така българите са наричали слънцето преди години. Това, което дава живот, носи надежда и топли и дните, и душата. Слънцето, което и в най-мрачните дни се показва по мъничко, за да ти каже, че винаги има светлина. В дебрите на най-непрогледния мрак, то е някъде там. И дори да си захлупен под сенките на тъгата и безверието, знаеш, че над тях то свети все така силно и не спира. Слънцето, което отглежда цветята, което огрява пътя и показва онази искрица в погледа, онзи деликатен мъничък блясък, който живее в очите на всеки човек и животно. А докато е там, винаги има надежда за утре.
С него идва живота. Идва и новия ден, новите мечти, сълзи, трепети и целувки.
Слънцето е единство, затворен кръг на съвършенство и взаимност, любовна песен с щастлив нюанс на вечност. Носи ни яснота и нови хоризонти, а лъчите му се преплитат с всичките ни клетки и танцуват в ритъма на вярата в това, което ни очаква. За него няма граници и пречки, то стига и до най-далечните и неизследвани кътчета на Земята и ги поздравява с усмивка. Неговото пламенно докосване дарява всяко зрънце с възможност. За да има утре, за да има днес. За да ни има.
Вярвам, че ще бъдеш слънце за много хора, така както светиш за мен всеки ден. Вярвам, че ще носиш топлина и вяра на всеки, който мръзне от студенината в себе си. И точно както слънцето гори и от пламъка се ражда огън, ще заразяваш всички с добротата на чистото детско сърце.
Думите никога не стигат да опишеш любовта. Само знам, че вътре в мен с големи букви е написана всичката обич на света. И свети. Като слънчицето, на което всеки ден казвам „Добро утро!“.
Снимки: Pavlina Semkova Photography
