Седми клас. Откривам рок и метъл музиката. Бам! Ето какво било да настръхваш от звуци. Linkin Park и Evanescence, благодаря ви за встъплението в жанра. Естественият ход на нещата ме отведе и до Slipknot.
И до Rammstein. И до десетки групи и музиканти.
2010. Първият ми голям концерт. Хора, мощ, енергия, взрив и обич. Така го помня. И огън. Душата ти е топла като чувстваш, че си на правилното място. Тук ти си разбран. Тук си сред свои.
2019. Hills of rock.
Знаете ли, не ми се иска да ви разказвам за поредността на явяване на групите, за сетлистите им или за предлаганата храна на фестивала. Няма да изпадам в прекалени подробности за смазващата енергия на Disturbed и гласището на Дейвид Ковърдейл. Има предостатъчно ревюта. Искам да си поговорим за радостта на душата. За нейното тържество, когато е на мястото си. И искам и друго – спрете за момент и се запитайте кога последно сте усетили екстаза на душата си. Кога последно почувствахте с цялото си същество, че искате да бъдете точно на мястото, на което се намирате в момента?
Уикенда на Hills of Rock. Небето е заплашително сиво и подозрителен вятър нахлува още следобяд. „Ще се помни този концерт“ си казвам аз, докато пътувам към Гребната в Пловдив, а кофи с дъжд буквално заливат улиците и клетите пешеходци. Лятна буря. Появява се рязко, отнася те и си заминава тихомълком.
Мигове по-късно съм вече там, сред тълпата, оглеждам се и установявам колко щастливи са всички. Никой не познава никого, но сме семейство. На фестивал като на фестивал – даваш си „Наздраве!“ с хора, които едва ли ще видиш пак; музиката бумти оглушително и усещаш как сърцето ти синхронизира ударите си с нея. Ти си щастлив, защото си си у дома.
Дъждът ни удавя на Disturbed. И малко предистория – когато ги прослушах и от детската ми стая се разнасяха „Haunted” и „Ten thousand fists”, баба ми връхлиташе с вратата и ме подканяше: „Моля те, пусни ми маймунската песен!“. И двете заедно куфеехме на „Down with the sickness”.
Обичаше да казва, че покрай мен никога няма да остарее и че на стари години продължава да открива нови неща, които да й задвижват двигателя.
И там, насред множеството от щастливи и освободени хора, аз изслушах на живо част от любимите си песни, докато дъждът ни давеше. Точно в десет часа небето се изсипа и валя толкова много, че на моменти не виждах сцената. Никой не си тръгна. Потънахме във вода и кал, но цялата публика се превърна в едно цяло, защото бяхме там, където искаме да бъдем, в точния момент. Беше от моментите, в които чувстваш, че си жив – и заради безпощадно мокрите си дрехи, и заради насладата, която изпитваш, докато гледаш към небето и благодариш, че имаш страст, която да те кара да се чувстваш така.
В трите вечери, които прекарах на фестивала, аз се насладих на Avatar, Moonspell, Disturbed, Amaranthe (задължително ги чуйте, вокалистката им е прекрасна!), Children of Bodom (хард, много хард), Whitesnake (прекрасно едночасово шоу с великолепна заря за завършек) и още много групи и изпълнители, които се погрижиха за доброто изкарване на всички ни. Очакваме с нетърпение изданието на Hills of Rock догодина и тръпнем в очакване да разберем кои банди ще имаме удоволствието да гледаме.
Защо избрах да ви разкажа всичко това?
Вижте, всъщност няма значение дали става дума за рок/метъл концерт. Може да си говорим за литературни срещи, кръжоци по плетене или уроци по танци. Есенцията е в това – ходете на места, където се чувствате себе си. Обрадете се с хора, които вибрират на вашата честота и душата им резонира с вашата. Оставете се да ви повали дъжд в името на това да се почувствате живи. Подарявайте си моменти, за които ще разказвате на децата си. И винаги бъдете благодарни, че имате възможността да правите всичко това. Бъдете като мен в седми клас и като баба ми на шейсет години – не спирайте да откривате нови неща, които да ви палят мотора.
В крайна сметка, животът е толкова хубав, колкото си го направим. Няма ключ за вратата на щастието, но пък тя никога не е заключена. Отворете я и нахлувайте смело.
Pura Vida!
*статията НЕ е спонсорирана от Hills of Rock/SME
