И се надявам, че когато се позная, ще се обикна отново.
Ако душата има цвят, моята ще бъде синя.
Като морето, което само с шума на вълните изчиства вечното ми чувство за вина. Като небето, което ми напомня, че съм дребна, незначителна частица от света, който така безразсъдно искам да променя. Сякаш има смисъл.
Но искам. Заради красотата, която виждам в хората, а те насила я обличат в комплекси, обуват комфортната си зона и смело крачат напред към вчерашния ден.
Искам да се сприятеля с душата си, но постоянно се отблъсквам.
И не мога да се променя, а искам. Заради кожената чанта, пълна със спомени и стари грешки, която отдавна не побира всичко, но я тъпча упорито и се правя, че не забелязвам протритите места в подплатата от приятелства.
Аз съм истинско противоречие.
Искам да крещя, но постоянно търся тишината. Сърцето ми е пълно с любов и хора, на които да я дам, а празни пространства кървят и болят уж безпричинно. Красиво ми е всяко нещо наоколо, но и някак тъжно.
Понякога виждам чуждите болки като рентген, показващ само минали травми и прекършени криле. Понякога виждам и своите. Превързвам ги прилежно и започвам да търся други за поправяне, но няма на кого. Не искат.
Искам да разкажа всичко, но нямам какво да кажа.
Или имам твърде много мисли, а те не умеят да влизат една по една през вратата на самокритичността ми. А може би се блъскат една в друга и изчезват, а след себе си оставят само следи от тревога и гняв. Хаосът е опустошаващ. Сълзите не работят, не им стига силата да потекат. Или ги пазя за специални случаи.
Аз съм истинско противоречие.
Странният конфликт между всичките ми истини ме изтощава. Търся справедливост и понякога я намирам между другите си сънища и прашни утопии, а после не виждам смисъл в нея и я захвърлям в шкафа с неизползвани принципи.
Винаги поглеждам истината право в очите, а тя сменя облика си постоянно. Губя я в тълпата от чужди такива. И я търся. И я преследвам. И пак я намирам, но никога не знам дали е единствена. Има ли истина въобще? И защо си задавам толкова много въпроси…?
Аз съм истинско противоречие.
Мислех си, че се познавам, а нямам представа коя съм и защо съм. Обикалям из коридорите на собствения си замък от чувства и се изгубвам из хилядите стаи, пълни с различия. Стигам до голямата зала в душата си и намирам себе си, там, между кориците. И отворих страниците си и започнах от начало да се прочитам, да се опитвам поне. И да се надявам, че когато се позная, ще се обикна отново.
