Всяка душа си има думи, които трябва да изрече на глас

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 4 мин

Мисля си напоследък за силата на думите. Онези думи, твоите, а не тези, които се очаква от теб да кажеш. Тези думи, които стоят дълбоко в душата ти и те разкъсват, за да си проправят път и да излязат от устата ти. Но ти все ги спираш, държиш ги вътре, опитваш се да ги забравиш и понякога успяваш за кратко. Тия думи ако не излязат, започват да те чоплят, да дълбаят, да копаят. И започва да боли.

Много от модерните мотивационни лектори казват, че всички цели трябва да имат ясна визия. В главата да си ги представяш, на лист да можеш да ги напишеш, нарисуваш ако трябва, да можеш да ги кажеш на глас. Обясняват важността на това с някакви психологически термини, които не си спомням, но действително тази тактика работи. В психотерапията лекарите се опитват да извадят от дълбокото тия думи и сам да ги осъзнаеш и кажеш пред себе си.

По много и различни начини съм чувала да се използват думите като важна част от себеосъзнаването и вътрешният мир, който всички търсим. Започнах да чета „Стопанката на Господ“ и се оказа, че старият български народ също отдавна е разбрал важността на това истинските думи да могат да се казват ясно и силно. Казва се наричане.

Споделям с вас цитат от книгата, а вие си помислете кои са думите на вашата душа и можете ли да ги кажете на глас.


„Всяка душа си има думи, нейни си, само за нея. Номерът е тия думи да се викнат да излязат от човека, пък да бъдат речени.

– Затова ли ги питаш какво искат?
– Затуй. Първо требе човекът да иска. Има хора, отдавна нищо не щат, като костенурки са – целите в коруба, не излизат навън от нея. Каквото има в корубата, туй е – добро, лошо, тяхно е, знаят си го – друго не щат. Ако ги хване мъка и болест, пак в корубата си ги гледат, на топличко, дорде изгният накрая. Тез хора не стават за наричане. За наричане требе живец, въглен барем да тлее – да искат, да се надат на нещо, да искат да се обърне животът. Тогаз ги питам какво е туй, дето го искат. И иде другото трудно – не знаят. Знаят туй, дето не щат, а за харното очи нямат. И аз требе да им помогна, да дръпна оттук-оттам, да раздухам въглените.

Има едни хитреци – шикалкавят. „Искам здраве, викат, туй е най-важното!“ Тъй ли, я да видим сега ти от какво си болен? От нищо, вика, ама ей тъй и занапред да съм здрав! Ти жена имаш ли, питам го. Той ме гледа и като му стане едно криво. Нямам, вика. Дългове имаш ли? Имам доста, не мога и да ги връщам сега… – и му докривее още повече. А радост каква имаш през деня? Гледа ме човекът, а очите му празни.

думи

Разправям му, че здравето иде накрая, когато човек си има някой да се буди до него, когато на никой нищо не дължи, кога му е леко в душата.

И започваме едно теглене. Дума по дума, мъка по мъка… Плевим. Махаме бурените на мъката, пък да видим отдолу нещо има ли, живец някакъв тлее ли? Пък да стигнем до най-сложното – да дадем име на радостта. И да ти кажа, бая рядко се случва таз радост да се вика „здраве“. Щото то и на болния все ще се окаже, че нещо преди туй му е окуцяла радостта, че да се кютне болен.

– А нали все се казва: „Да сме живи и здрави!“ Защо се казва така?
– Глей сега, народът български е стар и мъдър, ама и доста празни приказки е рекъл! Живи и здрави са ми козите, от човека се очаква още… да дръпне малко… Живи сте всички, ей на, ясно е! Животът ще си отиде не когато ти му речеш!

А здравето какво? Здрав човек несподелен има ли? Може ли да е здрав някой, дето все го яде, че си ляга сам и душицата му е опустяла? А човек, удушен в дългове, здрав ли е? А такъв, дето цяла нощ не може да мигне, щото съвестта го яде? А човек, дето не може да прощава и се е вързал на възел целия, тоя как да е здрав? Ами оня, дето е стиснал устни и юмруци, крачи напред като бивол и човещината му е изтекла? А слепият за раните, дето е сторил, здраве ли ще му наречеш?

Здравето е първо в главата и душата и после в тялото!

[…] – Ей тез добичета, дето ги паса, те да са ми живи и здрави, че ме хранят и мен, и цяло село! – не мирясваше бабата. – Ама човекът добитък ли е? Няма ли нужда той от обич, от добра дума, от остър ум или от достойнство? Не трябва ли свят да види, път да извърви, и от лошо и от добро да поплаче? Не му ли трябват род и земя, да се погрижи за тях, пък те за него?

Ей одеве мина един младеж да ме пита за пътя, показвам му го, пък той на изпроводяк ми вика: „Жива и здрава да си!“. Тъй ли, викам му, я чакай да те питам аз тебе, ти що реши, че искам да съм жива, а? Ами ако ми стига вече тоз живот? Ако искам вече да си ходя? Аз от смърт се не плаша, виж хората да ме забравят ме е страх. Ами ако съм си свършила на тоз свят работата и съм с един крак в другия свят, а? А младежът седи, мига на парцали и не се сеща накъде да гледа, жал ми стана за него.

Затуй вместо „Жива и здрава!“ на теб бих ти рекла: „Шарена и споделена да си!“. Животът ти като черга да се реди шарено – и в тъмно, и в светло, и в пъстро, че да си вкусила от всичко! И споделена да си! Че човек само в обич има и живот, и здраве!“

Източник: Стопанката на Господ

[Брой гласове:11    Average: 4.9/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Симона Георгиева

Симона Георгиева

От скоро щастлива майка на момиченце, до преди това щастлив тийм лидер в интернет компания. Нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава със създаване на сайтове и се отдава на детската си любов - писането. Мечтае за къща с голям двор и 8 кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да учи нещо ново всеки ден. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.
Симона Георгиева

Симона Георгиева

От скоро щастлива майка на момиченце, до преди това щастлив тийм лидер в интернет компания. Нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава със създаване на сайтове и се отдава на детската си любов - писането. Мечтае за къща с голям двор и 8 кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да учи нещо ново всеки ден. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: