Във влака имаше възрастна двойка.
Те стояха един срещу друг, до прозореца, за да се гледат и да им е удобно. Тя беше повдигнала крака си близо до парното, защото явно започваше да изтръпва. 
Той често я питаше дали е добре. Тя се усмихваше, кимаше и сладко споделяше, че не е сигурна дали парното работи, защото на моменти ѝ захладнява. Спомена го поне три пъти. Той се усмихваше и единствено отговаряше, че в купето е много топло и е убеден, че е пуснато. Взе палтото си и я зави, за да я стопли. Стана ѝ приятно и допря глава до прозореца.
Те не се караха. Той не обори нито веднъж съмненията ѝ. Тя му се доверяваше и после отново опитваше да прокара идеята си. Просто, за да си говорят. За да имат тема и да комуникират. Той се усмихваше. През останалото време притваряха очи, почти до задрямване.
Минахме Костенец.
Кракът ѝ отново изтръпна. Той отново я попита дали е добре, а тя отново се усъмни в парното. Очите им говореха.
А на мен ми стана топло…
