Как да прогониш любовта: обичай ме по навик

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Време за четене: 4 мин

„Колкото повече време минаваше, толкова по-често пропусках да му направя кафе в събота сутрин.“


Това ми сподели моя близка приятелка преди време. Пиехме кафе и си философствахме по познат маниер от години. Тя е от хората, които вместо „Защо на мен?“, си задават въпроса „Защо сега и по такъв начин?“ Възнася се над неща, обстоятелства и хора и се опитва да проумее цялостната картинка.

Именно така тя прозря, че от много работа, напрежение, стрес, завишен егоизъм и самовглеждане е забравила да обича мъжа си.

Да си сам е чудесно

Особено ако си постигнал този заветен душевен мир, който ти позволява да се чувстваш прекрасно в кожата си, дори и при най-абсурдните обстоятелства. Възможността да откриват позитиви във всяка ситуация е ракета носител за мнозина по пътя към щастието. Осмислящите се личности наблюдават собственото си развитие и непрестанно искат да учат и чувстват. Храната им е вкусна, книгата – на ниво, разходката е страхотна, компанията – един път, работата е адски удовлетворяваща, а пътешествията са спиращи дъха. Истински щастливци са онези, които са съумели да обичат живота си.

Но винаги съществуват онези моменти, в които денят ти не се стича по очаквания начин и тегнеш като буреносен облак на дивана вкъщи. Случва се, няма драма и знаеш, че е въпрос на няколко часа да се окопитиш и да позволиш на слънцето да изгрее отново. Когато си сам в личен аспект, е нужно периодично да напомняш на себе си, че се обичаш все още. А това е лесно поради факта, че хората сме програмирани да искаме да сме добре. Наречете го инстинкт, егоизъм, смисъл – в края на деня се умиляваме от самите себе си и си правим чаша какао, за да се извиним. Че се укорихме, защото закъсняхме, защото прегорихме вечерята, защото настинахме в неподходящ момент, защото забравихме да честитим рождения ден на майка си. Защото, защото, защото.

Но когато имаш човек до себе

Щастливи сте, двама сте, обичате се. В зората на своите взаимни копнежи правите и невъзможното да накарате другия да се усмихне. И е нормално, защото засвидетелствате любовта си.

Също е нормално в хода на месеците и годините пеперудите в стомаха да са снесли ларви и лениво да отлежават някъде в спомените по бурната и пламенна страст, която е била в началото. Любовта се развива и именно в развитието си е най-красива. Трансформацията, която претърпява – от изпълнени с желание погледи до смирена благодарност, че имаш този човек в живота си на старини – е чудо.

Когато си част от двойка, вече не отговаряш изцяло само за собственото си добруване. Имаш някого в живота си, с който сте избрали да се обичате. В хубавите ти дни е безкрайно лесно. В лошите – изисква повече усилие от твоя страна да разровиш за всички причини, които са те накарали да се влюбиш в този човек и да му напомниш за любовта ви.

А къде отиде любовта?

Всички тези мисли ме отведоха до моята приятелка, която призна, че пренебрегна любовта си. Защото беше изморена вчера, а днес е твърде нервна, за да обича. Дългите разговори се превърнаха в такива за времето. Да излязат заедно на разходка стана безсмислено и уморително. Комплиментите и вниманието изчезнаха. Всеки гледаше филм на отделен телевизор. Редуваха се кой да излезе с детето за сладолед. Тя чистеше сама, той пазаруваше сам. Не ходеха хванати за ръце, защото беше по-удобно да ги пъхат в джобовете. Все още помнеха какво работи другия, но не си разказваха случки от ежедневието. И заспиваха с гръб един към друг. Когато им стана навик да не се чуват по цял ден, тя спря и се замисли дали се обичат още.

„Обичаме се наистина.“ Така ми каза. И разбра, че живее по навик с мъжа, който я е докарвал до лудост преди години. Бяха изпаднали в „ден да мине, друг да дойде“, както впрочем се случва с мажоритета от семействата.

В съзнанието на човека битува абсолютно погрешната представа, че може да притежаваш хора. И се случва така, че след години, прекарани в компанията на един човек, ти смяташ, че е твой, така както ти си на себе си. И пренебрегваш, забравяш, омаловажаваш.

Махваш нехайно с ръка и се обръщаш с лице към стената, докато заспиваш. Смяташ, че нервността, незаинтересоваността и изливането на негативите остават незабелязани и следващият ден ще е просто продължение на добре отъпкания път. Не си даваш сметка, че любовта, като най-висшата човешка емоция, заслужава и изисква грижа, за да ти отвръща подобаващо.

Така се прогонва любовта.

През февруари, когато всеки мисли за любов повече, отколкото през останалото време от годината, нека го кажем така: не е четиринадесети февруари, а вторият месец от годината – разполагаме с предостатъчно време, за да започнем да обичаме така, както заслужаваме да обичат нас.

навик

Pura vida!

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.

Последвайте ни в социалните мрежи:

ezgif-7-941395ec62b3
ezgif-7-3eb60ea2efe1

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: