Как да прогониш любовта: обичай ме по навик

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 4 мин

„Колкото повече време минаваше, толкова по-често пропусках да му направя кафе в събота сутрин.“

Това ми сподели моя близка приятелка преди време. Пиехме кафе и си философствахме по познат маниер от години. Тя е от хората, които вместо „Защо на мен?“, си задават въпроса „Защо сега и по такъв начин?“ Възнася се над неща, обстоятелства и хора и се опитва да проумее цялостната картинка.

Именно така тя прозря, че от много работа, напрежение, стрес, завишен егоизъм и самовглеждане е забравила да обича мъжа си.

Да си сам е чудесно

Особено ако си постигнал този заветен душевен мир, който ти позволява да се чувстваш прекрасно в кожата си, дори и при най-абсурдните обстоятелства. Възможността да откриват позитиви във всяка ситуация е ракета носител за мнозина по пътя към щастието. Осмислящите се личности наблюдават собственото си развитие и непрестанно искат да учат и чувстват. Храната им е вкусна, книгата – на ниво, разходката е страхотна, компанията – един път, работата е адски удовлетворяваща, а пътешествията са спиращи дъха. Истински щастливци са онези, които са съумели да обичат живота си.

Но винаги съществуват онези моменти, в които денят ти не се стича по очаквания начин и тегнеш като буреносен облак на дивана вкъщи. Случва се, няма драма и знаеш, че е въпрос на няколко часа да се окопитиш и да позволиш на слънцето да изгрее отново. Когато си сам в личен аспект, е нужно периодично да напомняш на себе си, че се обичаш все още. А това е лесно поради факта, че хората сме програмирани да искаме да сме добре. Наречете го инстинкт, егоизъм, смисъл – в края на деня се умиляваме от самите себе си и си правим чаша какао, за да се извиним. Че се укорихме, защото закъсняхме, защото прегорихме вечерята, защото настинахме в неподходящ момент, защото забравихме да честитим рождения ден на майка си. Защото, защото, защото.

Но когато имаш човек до себе

Щастливи сте, двама сте, обичате се. В зората на своите взаимни копнежи правите и невъзможното да накарате другия да се усмихне. И е нормално, защото засвидетелствате любовта си.

Също е нормално в хода на месеците и годините пеперудите в стомаха да са снесли ларви и лениво да отлежават някъде в спомените по бурната и пламенна страст, която е била в началото. Любовта се развива и именно в развитието си е най-красива. Трансформацията, която претърпява – от изпълнени с желание погледи до смирена благодарност, че имаш този човек в живота си на старини – е чудо.

Когато си част от двойка, вече не отговаряш изцяло само за собственото си добруване. Имаш някого в живота си, с който сте избрали да се обичате. В хубавите ти дни е безкрайно лесно. В лошите – изисква повече усилие от твоя страна да разровиш за всички причини, които са те накарали да се влюбиш в този човек и да му напомниш за любовта ви.

А къде отиде любовта?

Всички тези мисли ме отведоха до моята приятелка, която призна, че пренебрегна любовта си. Защото беше изморена вчера, а днес е твърде нервна, за да обича. Дългите разговори се превърнаха в такива за времето. Да излязат заедно на разходка стана безсмислено и уморително. Комплиментите и вниманието изчезнаха. Всеки гледаше филм на отделен телевизор. Редуваха се кой да излезе с детето за сладолед. Тя чистеше сама, той пазаруваше сам. Не ходеха хванати за ръце, защото беше по-удобно да ги пъхат в джобовете. Все още помнеха какво работи другия, но не си разказваха случки от ежедневието. И заспиваха с гръб един към друг. Когато им стана навик да не се чуват по цял ден, тя спря и се замисли дали се обичат още.

„Обичаме се наистина.“ Така ми каза. И разбра, че живее по навик с мъжа, който я е докарвал до лудост преди години. Бяха изпаднали в „ден да мине, друг да дойде“, както впрочем се случва с мажоритета от семействата.

В съзнанието на човека битува абсолютно погрешната представа, че може да притежаваш хора. И се случва така, че след години, прекарани в компанията на един човек, ти смяташ, че е твой, така както ти си на себе си. И пренебрегваш, забравяш, омаловажаваш.

Махваш нехайно с ръка и се обръщаш с лице към стената, докато заспиваш. Смяташ, че нервността, незаинтересоваността и изливането на негативите остават незабелязани и следващият ден ще е просто продължение на добре отъпкания път. Не си даваш сметка, че любовта, като най-висшата човешка емоция, заслужава и изисква грижа, за да ти отвръща подобаващо.

Така се прогонва любовта.

През февруари, когато всеки мисли за любов повече, отколкото през останалото време от годината, нека го кажем така: не е четиринадесети февруари, а вторият месец от годината – разполагаме с предостатъчно време, за да започнем да обичаме така, както заслужаваме да обичат нас.

навик

Pura vida!

[Брой гласове:10    Average: 4.6/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: