Махалата – там, където няма сянка

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 3 мин

Потривайки белег малко над колянната капачка, присвивам очи и помня що сълзи съм проляла от болка и срам след поредната каскада с колелото или безславно завършилите опити да карам ролери. Разтърсвам глава и си казвам: „Кой ли ти помни!“. Кой ли? Махалата и озъбената ми от притеснение за черепа ми баба от тракийската ни тераса.


В махалата съм. Тракийското слънце (защото е различно и от пловдивското, и от българското, и от галактическото – то ухае на прясно окосена трева) се провира измежду щорите на тракийските ми прозорци. Приканва ме да си охлузвам коленете по асфалтираната улица без изход, която обгръща тракийската ми панелка. И оттам – сещате се. Неотменните мазани филии с лютеница и „Камчия“ за закуска, съседчето с топка под мишница на вратата, обуването на престарели гуменки.

С притворени очи продължавам да си спомням как беше в квартала

Веднъж като си напуснал приличието на дома, тракиецът в теб надига гордо глава като мушкато след поливане (всички ги имахме по терасите) и те кара да се качиш на покрива на блока ти максимално незабележимо. Всички тракийци си имахме по едни отвратителни комшии. Почти винаги се разполагаха по високите етажи и дебнеха да наближиш стълбата към таванската стая, за да те изпортят на вашите и да ознаменуват деня си като успешен. Затова, тихо, хоп-хоп, и вече си горе.

Тя, махалата, се е разпиляла навсякъде.

Това е светът, твоят свят. От покрива на блока си виждаш училището, в което ходиш (вдигнете ръка за „60-то“!), поликлиниката, в която си ревял сърцераздирателно при всяка имунизация, пазара, от чиито сергии за първи път преяде с ягоди и се избрина, кафенетата, в които не си стъпвал все още, защото висиш по пейките, но и тяхното време ще дойде, казваш си. А, комин в далечината. Разтваряш палец и показалец, настаняваш това димящо чудовище между тях и си мислиш колко ли огромен е всъщност.

Виждаш и парка в далечината, където веднъж с цяла върволица дечурлига се измокрихте до кости на пръскачките и се прибрахте по къщите с вид на немци от окопите по Източния фронт. До него пък, я, газстанцията, където дядо ти толкова пъти се е усамотявал с любимата си „Лада“, за да я почерпи един обяд. Това е твоята махала. Това е „Тракия“ , ти си тракиец и, няма какво да се заблуждаваме, ще ставаш все „по тракиец“, колкото и да кръстосваш Центъра.

парк в махалата

Кварталът си е в душата ни

Ние сме тракийци. Свикнали сме до 165-ти блок да е 328-ми, защото така. Свикнали сме да имаме поляни. Да, тук свършва изречението, защото, чувала съм, по другите квартали май си нямат чак толкова. Вижте, в „Тракия “ играенето на мач по съседски може да се практикува на импровизирано игрище. Имаме и терен, и трева, и достатъчно отдалечени прозорци, за да няма фалове. Свикнали сме щурци да ни приспиват през лятото, да имаме по няколко аптеки в махалата и, кажи-речи, каквото се сетиш друго. Обезсмисля се ходенето ти из други квартали за кори за лазаня.

Ние сме побратимени с привидно еднаквите улици, кръстовища, блокове и не ни пречи да се изгубим. Все като сме се губили из „Тракия“, мисля, сме намирали още причини да я обичаме. Как иначе да откриеш онази толкова шантава катерушка, под която ти предстоят толкова предполагаеми сътресения? Чувството да вадиш бабини зъби от вече спуканата си гума на колелото по скалата от „едно до ръчна помпа“ е тъй уютно и тракийско. Дори не те ядосва – как да не направиш един „тегел“ по поляната с бегача, пък било и през пролетта. Оттук започва кросоувърът.

И един ден, събуждаш се, поотраснал си и, следвайки традициите на юношеските житейски възвишения, ти се откъсваш от махалата. Трябва. Сменяш училища, работни места, социални клики. Започваш да номадстваш из града. Заменяш изтърканите гуменетки за чифт „обувки за големи“, мяташ чанта с документи на рамо и започваш да осмисляш битието си на смислен възрастен оттук насетне. Развиваш се, катериш се, учиш се. Влюбваш се, разделяш се, ревеш и обичаш. Ходиш на работа, пиеш фреш сутрин и правиш гимнастика на йога постелка.

Махалата остава някъде назад…

… като носталгична въздишка по безгрижието на детството. Но те са си с теб, където и в момента да преговаряш важни бизнес решения – и тихата ти улица пред блока, и приятелите от онези години, и сокчетата от десет стотинки, и дъвките „Шок“, и играещите карти дядовци по беседките, и таванската стая на входа. С теб са, нали?

Няма как да не са.

Защо иначе толкова хора по улиците ще гледат нагоре към покривите?

[Total: 8   Average: 5/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.

Последвайте ни в социалните мрежи:

ezgif-7-941395ec62b3
ezgif-7-3eb60ea2efe1

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: