Зима.
Снежинките прехвърчат в лудешкия си танц и падат неумолимо към земята. Улавям няколко в дланта си – скупчени, вледенени, красиви – и се взирам в неправилните им назъбени форми. Стопяват се и оставят ръкавиците ми мокри.
Стъпала съм на бордюра и се люлея ту напред, ту назад. То е като в живота, това люлеене – тъкмо когато започваш да губиш равновесие и си на секунда от падането, се оттласкваш и запазваш равновесие. И пак, и пак. Люлееш се до падане и оттласкване, до намирането на баланса.
Чакам всичко и не очаквам нищо там, стъпала на бордюра под уличната лампа. Умът ми ме отвежда навсякъде – тук се усмихнахме, там се разбрахме само с поглед.
Помниш ли как прочитахме мислите си?
И знаехме, че я има тази споделеност на съзнанията. Съществува във Вселената на нашите представи. И се чувстваш вкъщи насред множеството от неразбиращи. Като Родиния и Мировия – световният континет и световният океан, заобикалящи се, опиращи се един в друг, създаващи планета.
Също и когато ти посочвах с пръст точка някъде в хоризонта – съсредоточието на думите и срещата на мислите. Защото е безценно чувството да знаеш, че някой вижда същото, което и ти, когато показваш нещо неопределено. Това е синхронът на съзнанието.
Живеем във времето на забравата да сме благодарни.
За споделеността, за разбирателството, а именно те така ни липсват, докато бленуваме за тях. А когато ги имаме, забравяме да поспрем с люлеенето и да обърнем внимание на чувството „да си у дома на друга душа“, която те разбира и вероятно те е срещала толкова много пъти досега във всичките животи.
Затова сега, от бордюра на моята осъзнатост, аз смирено благодаря. За усмивката и разбирането. За „Здравей.“ и „Всичко ще бъде наред!“. Защото действително всичко ще бъде наред и това е единствената истина, която има значение накрая.
