Морал (от латинското име moralitas означава маниер, характер, правилното поведение) е разграничаването на намерения, решения и действия между такива, които са добри и правилни и такива, които са лоши и грешни.
Наскоро бях в Испания на гости на един приятел, който е там почти 20 години. Като всеки, който за първи път посещава някоя чужда страна, ми беше много любопитно да видя как живеят хората там и какво е различното от България. Освен туристическите забележителности и атракции, винаги съм смятала, че по-интересни са хората. Тези, които се разхождат по улицата, които отиват на работа или стоят с приятели в някое кафе. Направи ми огромно впечатление безобразното спокойствие на хората и глупостите, които си говорят, когато се видят. Шегуват се постоянно един с друг, разказват си щуротиите, които са направили наскоро и нито веднъж не видях тъжни и унили физиономии.
Но имаше едно нещо, което не можех да проумея, а ми се набиваше на очи на всяка крачка.
Масово хора над 40 години, особено жените, изглеждаха страхотно. Ама наистина страхотно. Прически, рокли, бижута. Личеше си, че се поддържат и се грижат за външния си вид. И най-вече – излъчваха щастие.
Първоначално си мислех, че попадам все на богати семейства, но после разбрах, че греша. Те бяха навсякъде. На плажа, в ресторанта, по улиците. Много от хората там спортуваха и членуваха в накакви клубове – плуване, колоездене, тенис, аеробика. Дори бяхме на гости на един 50 годишен испанец, който беше част от морски клуб на плажа – място на което хората си държат лодките и необходимите принадлежности и се събират да изпият по бира или кафе. Хора на 40 и повече години, пълни с енергия и ентусиазъм. Усмихнати, щастливи, спокойни. Тогава видях, че остаряването не е непременно ужасно.
Попитах нашия приятел: аз ли преувеличавам в преценката си или наистина е така? Той потвърди наблюденията ми и тогава го попитах как го правят? Как успяват да отделят толкова време за себе си и хобитата си? Неговия отговор ме шокира и в същото време отрезви:
„Защото вече живеят живота си заради себе си, а не заради децата си.“
Първоначално това звучи някак егоистично и грозно. Нали ги обичат тия деца? Нали затова са родителите – да помагат?
Но помислете:
Отдали сте цялата си енергия за тях в продължение на 20 години, в които освен деца, сте имали работа за вършене, сметки за плащане, мечти за сбъдване и проблеми за разрешаване. Тежка и отговорна задача, която често се опитва да ви смаже психически. Но децата порастват, започват да живеят собствен живот, да поемат собствена отговорост (стига да им позволите) и тогава оставате сами. Какво следва после?
Не заслужавате ли вече малко здравословен егоизъм?
Често чувам около себе си истории за това какво дължим на семействата си. Дори наскоро четох статия в интернет за това и коментарите ме потресоха. В общи линии масово хората смятат, че през целия си живот са длъжни я на родителите си, я на децата си и без значение дали това им харесва – според тях е правилно и морално.
- Когато станеш на 25, но те мързи да работиш, родителите ти са длъжни да ти дават пари и да ти плащат сметките.
- Когато се изнесеш и те останат сами, си длъжен да им ходиш на гости през ден, да запълваш времето, в което им е скучно и да не се отлепяш от тях, защото иначе си „лош човек“.
- Когато ти се роди дете, родителите ти са длъжни да ти помагат с децата, понякога дори спират да работят, за да си гледат внуците.
- Когато децата ти пораснат, ти пък си длъжен да с грижиш за родителите си, защото „си им задължен за всичко, което са направили за теб“, а старческият дом означава да ги изоставиш, защото си „неблагодарен“.
- Когато родителите ти ги няма вече, ти си длъжен да пазиш всичко тяхно до края на живота си, после твоите деца също и така до края на света.
Примери много. Но криворазбрания морал е навсякъде в България. А дръзне ли някой да „кривне“ от този кръговрат и да се осмели да живее живота, който иска – веднага се заклеймява като неблагодарник, без никакъв морал и ценности. А онези, испанците, „те имат пари, затова са така.“ Или просто имат желание?
Семейството не е банка, в която всеки си плаща задълженията. То е подкрепа и утеха, любов и безкористно приятелство.
Преди време майка ми каза на мен и сестра ми нещо изненадващо:
„Някой ден, когато остарея, искам да съм здрава и способна да се грижа за себе си. Но ако не е така, не искам да ме гледате вие. Защото не искам да ви бъда тежест, никой не заслужава такова бреме. Аз ви обичам и искам да си живеете живота.“
От друга страна преди няколко месеца една жена ми каза друго:
„Е, че за какво го гледаш това дете? За да те гледа то като остарееш!“
Виждате ли разликата? Според нея, съм родила и отглеждам дъщеря си, за да дойде ден, в който ще ѝ го натяквам, защото тя ще ми е задължена до края на живота си.
Ако това е морал – задръжте си го.
Имам дете, защото искам да дам цялата си любов и подкрепа. Защото искам да я видя как става голям човек, как пада и как се изправя, как учи и взима с пълни шепи от живота. Искам тя да е щастлива, а не длъжна. Нито на мен, нито на някой друг.
Никога не можеш да върнеш любовта, сълзите, безсънните нощи и страхове обратно на родителите си. Няма как да им се отблагодариш. Но не е и нужно. Защото ще направиш това за своите деца. Те пък за своите. Така си върви живота и виновни и длъжни няма.
„Детето е гост в твоя дом – нахрани го, изучи го и го пусни.”
Индианска поговорка
Прави нещата, защото искаш, а не защото си длъжен.
Майка ми е невероятен човек. Помага ми много и взима детето понякога, за да си почина или да изляза с приятели. Но тя не е длъжна да го прави. В разцвета на силите си, след 2 отгледани деца и много изхабени нерви, сега е нейното време да живее. Обикаля с приятелки, ходи в планината, на море, по ресторанти. Когато няма планове, тогава с най-голямо удоволствие си взима внучката и си прекарват страхотно. Задължения няма, само любов за раздаване. И в това е най-хубавото. Всеки път, когато я питам дали не ѝ тежи, че уикенда е заета с дъщеря ми, тя ми казва: „Луда ли си, на мен ми е толкова забавно!“
Забавления. Звучи като нещо, което е само за млади хора. Защото възрастните имат задължения и все „не остават време или пари“.
Морал не е да си длъжен.
Морал е да направиш път, да помогнеш в беда и да усмихнеш някого. Да не нараняваш умишлено и да не пречиш на другия. Махнете старите домашни дрехи и излезте на разходка. Седнете да изпиете едно кафе със стар приятел, посмейте се на глупостите, които сте правили като млади и направете някоя нова. Срешете си косата и сложете онази гривна, която пазите в шкафа за специални случаи. Стига с тези тъмни и широки дрехи – живота е цветен и не винаги всичко е кофти. Иска ми се да виждам повече хора, които носят умивки на лицето си и щастие в главата. Да има по-малко „какво ще кажат хората“ и повече „кеф ми е да правя това!“. Книга, танци, разходка – правете това, което ви харесва. Както казва моя приятел в Испания: „Живей сега, защото няма втори епизод!“
