На баба ми, която
с лекота можеше да захрани
цял АЕЦ, че и два.
Баба ми бе убийствено чудата жена.
Обожаваше „Пришълец“ на Ридли Скот и прослуша Рони Джеймс Дио на 65. Дай ѝ теми за извънземни и научна фантастика и можеше да видиш пламъчетата на любопитството да правят лупинги из проницателните ѝ, видяли какво ли не, очи. Тя не смяташе, че човек е добре да издъхне на улицата, където е проплакал за първи път – вярваше в мащабите на човешкото развитие, пък ако ще и тези мащаби да опираха до смяна на мястото на умиране.
На снимки никога не се усмихваше
Смяташе, че животът я беше дарил с добри качества, нито едно от които не бе физическата привлекателност. Непоклатима и убедена както по почти всички въпроси, тя беше непреклонна и сега – може да е борбена, упорита, смела, всичко друго, но не и красива. Даже не и хубава. Приемлива. Бихте си стиснали ръцете на „приемлива“.
Не носеше панталони и консерватизмът ѝ не опираше само до вечното носене на поли и рокли – представям си вирването на нос, което така добре бе отиграла през годините, когато на първата им среща дядо ми е дръзнал да постави длан върху коляното ѝ. Последвалият плесник през ръцете ясно му е показал докъде ще достигнат правомощията му тази конкретна вечер.
И ако смесицата от „Пришълец“, сай фай, щипка фенимизъм, налудничав консерватизъм и метъл на старини (тя не спря до Дио, в последствие преоткри и това-онова на Слипнот, кой да подозира?) звучи нелогично, ако трябва да сме обрани, или абсурдно, ако трябва да сме честни, то има и още.
Като валкирия
Каменната физиономия и безцеремонността във взимането на решения, както и категоричността, с която размяташе мнението си насам-натам, с повод и без, уместно или не, я правеха да прилича на валкирия – дали е емоционален човек категорично е въпрос, който мнозина са си задавали.
Мнозина, но не и аз – аз виждах треперещата ѝ брадичка и търкалящите се по остаряващите ѝ бузи сълзи всеки път, когато гледахме филм. А когато белият ни персийски котарак се влюби и избяга през терасата, за да бъде със своята избраница, баба ми залиня с дни и тъгува така, както рядко дори и хората тъгуват по себеподобните си.
Но, за да запази своята нестандартност, така присъщата ѝ амалгама от чудатости, в баба ми трябваше да има все нещо обикновено. Нещо прозаично, нещо скучно като бавен понеделник насред августовска жега. И имаше – готвенето ѝ.
Баба ми не обичаше да готви
Намираше го за досадно домакинско задължение, нещо, което ѝ отнемаше ценно време от гладенето и колосването, в които разгръщаше същинската си творческа стихия. Манджите ѝ бяха пропити от липса на кулирарни нюх и желание – личеше си, че е отбила номер, „колкото да не е без хич“, да има нещо да сложи на масата, да ни нахрани.
В готварската си немощ тя откри най-добър приятел, съмишленик, партньор в убитите, лишени от въображение гозби – картофите. Тя готвеше картофи по всякакви начини – пържени, варени, варени на салата, сготвени на яхния без месо, сготвени на яхния с пилешко, после и със свинско (телешко не умееше да готви), в супа, на гювеч, в постни гювечета. Поне три пъти седмично.
Разбира се, от време на време назряваше бунт. При поредната картофена разновидност вдигах вежда многозначително и по детски се размрънквах:
– Пак ли картофи? Сериозно ли пак картофи? Омръзна ми от картофи! Ще ПОКЪЛНА от картофи!
Удар по болното място. Баба ми се извръщаше на пета като същински дервиш толкова бързо, че не сварвах да запратя по нея още картофени обвинения.
– Ако щеш яж!
– Ами няма да ям!
– Ами недей!
Разбира се, непоклатимостта се предава по кръв
Ставах от масата и демонстративно се оттеглях в детската си стая. Но баба ми, преди всичко, беше баба – тя си оставаше баба, дори и като обвинен в некадърност и липса на въображение кулинар. Не можеше да понесе мисълта за ненахранено внуче – минути по-късно започваше да ми предлага от вратата разновидности на намазани филии, а аз безропотно и не без наслада си изяждах картофите. Картофите по всякакви начини.
Години по-късно, вече в заника на живота си, напредничавостта и колоритът на характера ѝ застигнаха и кулинарните ѝ умения. Баба ми се сблъска с тийнейджърските ми капризи, които се разпростираха и върху предпочитанията ми за вечеря.
Баба ми грабна любимия си основен продукт и около нищо и никакви два картофа завъртя цяла гозба с пилешко, сметана, лук и някакви божествени мерудии. Сама си я измисли – сякаш през всичките тези години в нея беше подрямвал естет кулинар, който не издържаше на повече посредственост.
Беше вкусно, беше толкова вкусно – ядях, дивях се на плеядата от вкусове, недоумявах къде е бил досега този талант, непрестанно ѝ казвах колко много ми харесва новото попълнение в менюто. Разбира се, очите ѝ блестяха – от гордост, от обич, от задоволство – че нейната гозба получава признание, че някой потрива ръце, когато я сервира, че някой пита за нея и оставя чинията празна.
Така ѝ не я питах за рецептата – сега няма кой да ми я каже. Но забравих да ѝ кажа и друго – сега, след години, след цялата любов, която сме си дали и която не спирам да нося в себе си, нищо не може да бие картофите по всякакви начини.
Заглавно изображение: Photo by Travis Yewell on Unsplash
