Kогато спреш да правиш това, което обичаш

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 3 мин

Преди няколко години взех участие в училищния ни вестник. Включих се с няколко статии, една от които аз и преподавателката ми по литература избрахме за заглавна на първа страница. Това, което бе от съществено значение за мен тогава беше темата, която засегнах в нея – тормозът в училище. Онзи – психологическият, сковаващият, задушаващият. Защото синините от ступването в двора на училището бързо се разсейват, особено когато отидете да ритате топка след часовете.

Белезите от другия вид тормоз са в състояние да те преследват с години.

Когато завършихме изданието и го раздадохме на децата в училище, това, което и ме озадачи, и ме шокира, беше степента на разбиране, която толкова много от тях имаха в очите си, докато четяха. Те знаеха за какво говоря. Те бяха тормозени. И ги болеше. Може би откриха някаква утеха. Знаеха, че не са сами.

обичаш

Тогава всъщност разбрах от какво голямо значение са думите.

Писането стана голяма част от живота ми. В този момент осъзнах, че това беше моето нещо – знаете, че казват, че ако обичаш работата си, няма да ти се наложи да работиш нито един ден. По сходен начин се чувствах и аз, когато ставаше дума за писане.

Но после нещо се случи и просто спрях.

Мисля, че всекидневието ме погълна. Предполагам ви е познато – имаш работа на пълен работен ден и достатъчно много домашни задължения. Все неща от този род. Дойде момент, в който съзнанието ми бе изцедено от безкрайния списък на списъците със задължения. Но нека се пощадим малко тук – има моменти в живота, когато си извън баланс. ОК е. По-важно е да приемаш всяко свое състояние и да съумееш да извлечеш от него максимума под формата на уроци и шанс за самоусъвършенстване. Пък и да разбереш това-онова за себе си.

обичаш

Сега, когато отново плувам в свои води и се върнах към това, което ме зарежда, задвижва и осмисля – писането – мога да се обърна назад и да си направя своеобразна равносметка за това какво всъщност е чувството, което те обзема, когато не вършиш онова, което обичаш.

Имах чувството, че си губя времето.

Винаги съм вярвала, че животът е много повече от плащане на сметки и чистене веднъж седмично. Хората са същества на създаването. Независимо дали е писане, рисуване или дърворезба – актовете на изкуство и творение са толкова жизненоважни за човешката природа. Ние сме вид на еволюция и развитие.

Когато вдъхновението ме беше напуснало и правех всичко друго, освен да пиша, аз носех у себе си непрестанното чувство, че си пропилявам времето. Вероятно, защото бях приела писането като част от онова, което ме прави „мен“, като част от същността ми – сега липсата му ме бе откъснала сякаш от собствената ми индивидуалност. Моментите, които споделяш със себе си, правейки онова, което обичаш и което чувстваш истинско, са онези, които създават и заздравяват връзката ти с теб самия. Тези моменти са отговорни за това да се чувстваш смислен и на място. А това е едно от най-трудните и, същевременно, най-важните постижения в човешкия живот.

обичаш

Важно е да не забравяш кое е онова нещо, което ти пали мотора.

Дори и в най-тъмните ти периоди на застой или регрес. Тази вътрешна искра е именно нещото, което ще те изправи на краката ти, когато си готов за това.

*Преподавателката, която споменавам, е Милена Каймаканова. Не бих го нарекла по друг начин, освен късмет, да имаш човек като нея в живота си. От нея научих повече за литературата, писането и, изобщо, за живота, отколкото от всички учебници, взети заедно. Милена, благодаря ти за шанса да те познавам и да имам честта да си била мой учител и ментор. Ти ми даде така нужния ми тласък да продължавам да пиша. За това – аз ще съм ти винаги благодарна и признателна.

[Брой гласове:10    Average: 5/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: