Един монолог на душата за борбата сама със себе си и съжалението по изгубения път
Старите казват така – никой да не знае какво ти е на душата. Е, ето докъде ни доведе всички – до непреодолимите разломи. И аз съжалявам за това.
Дядо ми беше меланхоличен светец – най-добрият човек, когото познавам, беше чист до върха на пръстите си и винаги умислен. Тъжен.
От него наследих тъгата си по света.
Мъчно ми е, когато нещо е красиво. Мъчно ми е, когато някой ме прегърне и усетя топлина. Мъчно ми е, когато слънцето залязва в морския хоризонт и седя на пясъка. Мъчно ми е, когато гледам към съзвездията. Мъчно ми е, когато любовта в мен не свършва.
Съжалявам за моята меланхолия.
Тя се е увила като верига около врата ми и се стяга ден след ден. Но не трябваше да става така. Не трябваше да спирам да впивам пръсти в нея в пореден опит да я разхлабя и захвърля настрани. А работеше чудесно. И се смеех, и се радвах, и подскачах смехотворно в центъра на стаята. А колко пъти даже не усещах тежестта й, докато танцувах и сърцето ми щеше да изхвръкне.
А аз, какво, оставих я да задуши всичките щастливи сутрини.
Съжалявам, не трябваше да става така.
Съжалявам, че силата избяга от мен. Да продължа да боря меланхолията. Съжалявам, че потопих глава в морето и отрязах косите си, за да няма как някой да ме хване и изтегли. Съжалявам, че присвих колене под тежестта й, а не поисках помощ да се изправя. Защото „никой да не знае какво ти е на душата“ е най-сервилното обществено безумие.
А след задушаването какво следва? Нищо. Не е по-леко.
Паднал си на земята, но от тежестта на всичко не можеш да се изправиш. А смятаме, че е по-леко като се предадеш – като спре да боли, като спре да е трудно, като спре да е тъмно. Не е. Смазващо тежко е.
Защото тъгата е в сърцето. Дори и да избягаш, да отидеш на светло, да станеш безтегловен – тежестта е в теб и тя винаги ще се връща да те подчини.
Не трябваше да става така – да спра борбата с тъгата вътре в мен. Да ме завладее и остави оглозгана на бойното поле. Добре се биехме толкова време – аз и тя, две части на едно и също нещо. А как се мразим всъщност.
Съжалявам, че изгубих пътя и смисъла.
С предаването. С отказа и „Не мога повече“. Със стъпката назад. С превързването на очите. С падането в дупката.
И защо? За да триумфира тъгата и да танцува върху трупове.
Майната й на веригата.
