Премисляш наум всички неща, които ще направиш „Като остане време“, накрая избираш – кафе с мляко и малко меланхолия.
Беше една от онези недели, които често остават неотбелязани като специални дни. Нищо необичайно не се случва, но самото им съществуване в ежедневието ти е необичайно. Това са онези дни, в които си сам, не правиш нищо специално, но мозъкът ти забелязва иначе незабележими подробности от света наоколо.
“Май топлите дни свършиха.”
Май, май това е истинското начало на есента, пък каквото искат да говорят по новините. Имаш нужда от плюшено одеало да стопли тялото и спомените ти, а меката жилетка, която с удоволствие обличаш отново, е ясен знак за настъпващият сезон. И навън, и в душата.
Вятърът вече не е приятен полъх, а истински смразяващ шамар от природата. Сякаш ти казва: “Не се разнежвай много, много!” – отваряш гардероба и си слагаш още едно яке да ти стопли гърба. Ако избереш коженото, все ще ти е студено. Но пък ще настинеш със стил.
Виждаш как жълтите листа се реят в посоката на вятъра без никаква съпротива и застават на новото им отредено място под небето. Промяната е неизбежна. Всеки го знае. Но сякаш само те го разбират наистина, а ти продължаваш да се опитваш. И все си срещу течението. И все по-силният вятър ти пречи да се върнеш там откъдето вече си тръгна. Дали е упоритост или глупост – не зная.
Листата не се връщат обратно на клоните.
Прибираш се вкъщи, подушваш аромат на самота или уединение и дълго време се чудиш кое от двете е всъщност. Премисляш наум всички “Като ми остане време ще направя това и това” и се чудиш с кое да започнеш. Накрая избираш с нито едно и си правиш кафе с мляко и малко меланхолия.
Време за теб.
Нали така го наричат? И дори да искаш да отвориш вратата и да пуснеш нечии други мисли, студенината навън я тръшка пред носа ти. Такова е. Ще бъде време за теб. Ще бъде от онези недели, които често остават неотбелязани като специални дни.
