О, скука! Как ми липсваш само!

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 4 мин

Аз съм от онези хора, за които казват, че имат бръмбари в задника. Не мога да стоя на едно място и това си е. Все нещо трябва да правя, да мисля, да уча. Скуката ме побърква. Като дете от скука правих само глупости, но дори наказанията не ме спряха да измислям още и още. Цялата тази енергия се концентрираше все в грешна посока, докато не ми дойде акъла в главата да я насоча в учене и работа. (Слава на всички богове!)

Мина време, вече бях “голяма” и работех като луда, учех и в същото време не излизах от баровете. Спях по-малко, но за сметка на това правех хиляди неща и се забавлявах. Не ме питайте как издържах в дните, в които трябваше да си стоя вкъщи, защото няма с кой да изляза. Чувството беше като в затвор. Сякаш са ме вързали със стоманени въжета и са ми прочели присъда за домашен арест.
Тогава си обещах, че никога няма да стана като “скучните възрастни, които лежат на дивана и си почиват”. Ха-ха!
Само дето е много лесно да си обещаваш някакви неща, когато си на 19, живееш с родителите си и съвсем скоро си вкусил от свободата на пълнолетието.
Няколко години по-късно бях на работа в чужбина за няколко месеца. Казах си: “Ще работя като вол! Почивка не ми трябва! Аз съм машина!”
За 5 месеца работа на две места и около 10 почивни дни общо, видях, че наистина е така. Работих по 12-15 часа на ден, свръхмотивирана да докажа на всички колко съм силна и работлива. (Не, че имаше значение, но тогава си вярвах много!)
Но когато не бях на работа, умирах от скука, защото приятелките ми пък работеха.
И сега какво? Трябва да си почивам? Ще се побъркам!

скука

Започнах да гледам сериали, за да минава времето. После пробвах да тренирам, но издържах две седмици и щях да колабирам.
Прибрах се в България и започнах да си търся работа. Там се запознах с мъжа ми и не след дълго започнахме да живеем заедно, а малко след това дойде и ужасяващият момент с дивана.
“Къде ще ходим тази вечер?” – питам сладко аз.
“Не ти ли се гледа някой филм, да си лежим на дивана?” – деликатно ме пита той.
И сега какво? Трябва да лежа на диван? Да стоя на едно място?
Да, обичам да гледам филми, но може и друг път. Ама той е толкова мил… Айде, от мен да мине.
Една. Втора. Трета вечер. Прясно влюбени, сгушени и щастливи.
То не било чак толкова лошо…
После дойде друг преломен момент. Тишината. Сутрин ставах и пусках телевизора да си мърмори, докато пия кафе. Но това го дразнеше ужасно. Той иска денят му да започне тихо, дори не му се говори.
И сега какво? Трябва да стоим на тишина? Че кой го прави това изобщо? Как ще оцелея така?!
Имам толкова много неща да кажа, даже не знам с кое да започна.
Спрях телевизора, но не млъкнах напълно. Гледах обаче да не говоря много. (Голям зор!)
4 години по-късно, след две кучета, два папагала, едно спасено врабче и една котка, дойде ред на ГОЛЯМАТА отговорност – дъщеря ми.
Няма да ви обяснявам, че нещата не са като по снимките в Инстаграм и че децата не винаги са чисти и спретнати, с лека усмивка и готови за снимка. И че спящите бебета по фотосесии във Фейсбук не са чак толкова сладки, когато се дерат от рев в 4 сутринта.
Няма нищо, всичко минава.
Ама аз не мога да гледам само дете. Трябва да правя нещо друго иначе ще полудея съвсем. Да, не ми се ходи по барове вече, но и нещо ме човърка. Започнах да уча, малко след това и да работя. Създадох и този сайт, за да мога да пиша, както винаги съм искала. Чувствах се страхотно! Изтощена до безкрай, но щастлива!
Ето ме сега, година и половина след като вече сме четирима (не забравяйте кучето) – правя сто неща, но вчера (чак вчера!) ме осени една гениална мисъл. Плашеща, странна, но необходима.
Мъжът ми се прибра от работа и аз, както винаги, побързах да му я споделя:
“Май имам нужда да прекарам време със себе си…”
скука
Той ми се изсмя, защото го знаел отдавна, но чакал момента, в който ще го осъзная.
Е, дойде и този момент. Замислих се кога последно съм била сама и съм лентяйствала. Май беше отдавна… Та аз дори когато ходя на почивка не си почивам. Винаги имам план – какво да разгледаме, къде да отидем, как ще стигнем дотам. Когато дъщеря ми е при баба си, пак имам план – да изчистя, да си довърша работата, да си довърша урока…
Стига задачи!
Сега трябва да се науча да скучая, без да живея с постоянната мисъл, че времето си минава, а аз си го хабя с нищоправене.
Но ми трябва план как да го направя. Някой да знае?
[Брой гласове:10    Average: 5/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Симона Георгиева

Симона Георгиева

Щастлива майка на момиченце, нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава уеб дизайн и разработка и се отдава на детската си любов - писането. Любознателна до мозъка на костите си, вярва, че човек трябва да учи нещо ново всеки ден. Мечтае за къща с голям двор и много кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да чете книги. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.
Симона Георгиева

Симона Георгиева

Щастлива майка на момиченце, нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава уеб дизайн и разработка и се отдава на детската си любов - писането. Любознателна до мозъка на костите си, вярва, че човек трябва да учи нещо ново всеки ден. Мечтае за къща с голям двор и много кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да чете книги. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.

Последвайте ни в социалните мрежи:

ezgif-7-941395ec62b3
ezgif-7-3eb60ea2efe1

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: