Майчинството – една прекрасна шизофрения

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 6 мин
Шизофрения – лека (или тежка) форма на отклонение в нормалната работа на майчинския мозък.

Чувала съм да казват, че ние, жените, си сменяме настроенията по 100 пъти в денонощие. Иначе казано – 3000 пъти месечно минимум, а като броим и онези „специалните“ промени като предменструален синдром, следменструален синдром, повреме-на-менструация синдром и тъжно-ми-е-без-причина синдром, бройката надхвърля 5000. Е, може и да е вярно.

А какво става след като разберем, че има дете на път?

Лудостта на всяка бременна е различна сама по себе си, но е 100% задължителна. При мен май беше умерена (казвам „май“, защото не обещавам, че мъжът ми ще потвърди!). Първо не знаех къде се намирам, после започнах да повръщам, защото ми мирише на магданоз, след това плаках, докато гледам Годзила. Не за друго, а защото с нея твърде много си приличахме по това време. Дойде и моментът на киселините. Момент, който продължи има-няма 4 месеца, но нека сме позитивни все пак и да продължим да го наричаме момент! Към края се търкалях и както казват беше по-лесно да ме прескочи човек, отколкото да ме заобиколи, но оставаше малко и стоически издържах това ТЕЖКО предизвикателство.

Майчинството – една прекрасна шизофрения

„Оле, колко съм дебела!“ звучеше като че ли си прося хората да ми казват, че изглеждам супер, а истината беше, че аз просто си го повтарях постоянно, за да свикна с мисълта, че Годзила не е чак толкова грозна и може би има нещо симпатично в нея.

Тъй като през тези „прекрасни“ 9 месеца мозъчните ми гънки бяха прилежно изгладени, сякаш с много скъпа и ефективна ютия, постоянно се чудех къде ли съм си оставила телефона, ключовете, колата или кучето(?!?). Всички фейсбук групи и загрижени баби ми казваха, че всичко ще се нареди след като родя и аз взех, че им повярвах. То хубаво затъпяването отшумя, ама да бяха ми казали, че хормоните, които така усилено си играеха с нервите ми, нямат намерение да си тръгнат, защото явно им беше харесало да ме правят на маймуна.

Дългоочакваният момент дойде. Отивам да раждам с мъж и чанта с почти ненужни неща под ръка, правим си ние селфита в предродилна (без чантата, нали) и след около час му казвам:

„Ооо, то ако това е болката, аз и 10 ще родя още!“

Майко мила, колко тъпо изказване, Симона!

Без да влизам в излишни обяснения, само ще кажа, че рязко съм хванала тен, но лилав, а една сестра почти не остана без ръка, защото ми каза да си махна ластика от косата, че да не „завържа късмета на бебето“.

Майчинството – една прекрасна шизофрения

Родих аз и започнах да цивря. Рева и се късам, дали от щастие, дали от облекчение, дали защото просто вече съм полудяла двойно повече – не знам.

Първият период приключи.

Казвам първият, защото следват още много. И по мои сметки, ситуацията с периодите ще е вечна, но не го казвайте на мъжете си, пробвах – не помага!

А иначе аз съм голяма късметлийка с такъв грижовен мъж вкъщи, баби-помагачки и послушно куче.

Следващите 4-5 месеца преминаха така:

„Мале, колко е сладка! Писна ми да плаче! Ама можеше и да е много по-зле. Как ми се спи. Липсва ми предишната свобода… Аз съм ужасна майка да си мисля такива неща! Как ми помагат всички, супер щастлива съм! Трябва ли да обяснявам едно и също нещо сто пъти – ТЯ. НЕ. МОЖЕ. ДА. ПИЕ. СОК. ОТ. МАНДАРИНИИИИИ! Пак е мръсно, нали току що изчистих!? Грозна съм. Разхубавила съм се. Дебела съм. Абе, к’во ми пука. Как няма да ми пука, моя мъж няма да ме харесва! Оф, писна ми да мисля! Искам да ходя на работа. Приятелите ми ме зарязаха. Приятелите ми са страхотни! Мразя прахосмукачки! Тъжна съм. Щастлива съм. Аз съм чисто ку-ку…“

Това явно е била следродилната депресия. Ние в крайна сметка си станахме близки с нея и от време на време идва у нас да пием кафе. Мъжът ми не я понася, но няма как човек да харесва всички!

Мисля, че в този период промените в настроението ми рязко се качиха от 5000 на 55000 месечно. Както е казал поетът: „Това е положението!“

Истината е, че след около четири месеца става по-забавно да имаш дете. Започва да ти се смее на закачките и някак ситуацията започва да става по-сладка. Тогава развих клоунските си умения. Даже след осмия месец искаха да ме вземат в цирк „Балкански“, но това е друга тема. Обаче това не ме спря да плача всеки ден поне веднъж за някоя тотална идиотщина и така моята шизофрения се засили. След като дълго време се радвах и хвалех (никога повече няма да се хваля), че дъщеря ми е много кротко дете, тя взе, че започна да лази, после и да ходи, после и да тича. Като едно любознателно дете тя вече знае как се чупи зъб, как да си посини брадичката и точно колко силно трябва да се удари в масата, за да започне да плаче. И най-лошото – как да скубе майка си, докато не остане без коса.

Майчинството – една прекрасна шизофрения

След поредното силно дърпане на иначе крехката ми и тънка следродилна коса, изпаднах в нервна криза. Безсилие и адска болка, причинена от едно 12 килограмово малко зверче.

„Край, скачам през терасата! Не мога повече! Ще се побъркам!“.

Сякаш вече не бях луда така или иначе. А тя дойде и ме прегърна силно, по най-сладкия възможен начин, и ме целуна, и ми вика „ма-ма-ма-ма“… За 2 милисекунди бях на седмото небе от щастие. Ако не знаете, толкова бърза смяна в настроенията е пагубна за женския мозък или там каквото е останало от него.

Детето след 1 година е безкрайно сладко, забавно и интересно. Стоиш си без коса и с лютеница по ръкава и му се радваш. Ама трябва да го заведеш и в парка, че на милото му е писнало да гледа само твоята физиономия. А там – веган майки, свръхзагрижени майки, вечно притеснени баби, един заплашителен баща и аз. Децата си играят, всички родители стоят в пясъчника и ги пазят да не би случайно да докоснат някой микроб, а аз на пейката отстрани пуша цигара и ги наблюдавам.

По принцип не ми пука какво си мислят другите родители за мен, но те ми се навират в аурата и обезпокояват моят вътрешен дзен будист. И то умишлено.

Погледите към мен и милата ми цигара са крайно обидни, но ние не им обръщаме внимание. Но една майка направи непростимото: детето ѝ искаше солети, аз ѝ казах, че ще ѝ дам от нашите и тя без капка свян каза на дъщеря си:

„Иди мамо при ей тази леля, тя ще ти даде солети.“

ЛЕЛЯ??! АЛОООО! КЪДЕ ВИДЯ ЛЕЛЯ?!?

Дойде момиченцето при мен и с нелепа усмивка ѝ казах:

„Заповядай! И да ми викаш кака!“

Последва злобен майчински поглед, който аз не отразих особено, но той тлее някъде дълбоко в моята психичнонестабилна душевност.

Установих обаче, че от тук нататък ще го чувам често и трябва да свикна с това. Лелка. Пф… Тъжна съм.

На следващия ден една от свръхзагрижените майки подаде ръка на дъщеря ми да се пусне по пързалката, след като изрично ѝ казах, че тя може и сама. ТРИ ПЪТИ. От тогава на всяко пускане тя очакваше помощ от мен. Всеки мой опит да я науча на самостоятелност бива разрушен 3 минути след пристигането на детката площадка…

Нямах търпение да остана сама, да си почина, да не бързам за никъде. Е, дъщеря ми вече ходи на ясла, аз си чукнах една дълга среща с моята приятелка депресията, бая дълго и силно кафе изпихме, а детето свикна за седмица и се забавлява много.

И на мен ми е забавно. Особено когато не цивря като първокласничка и не мисля до 3ч. през нощта за смисъла на живота и косопада.

Животът е прекрасен, а психическата стабилност е мит. Това е моята теза и се придържам към нея.

 

 

[Брой гласове:4    Average: 5/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Симона Георгиева

Симона Георгиева

Щастлива майка на момиченце, нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава уеб дизайн и разработка и се отдава на детската си любов - писането. Любознателна до мозъка на костите си, вярва, че човек трябва да учи нещо ново всеки ден. Мечтае за къща с голям двор и много кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да чете книги. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.
Симона Георгиева

Симона Георгиева

Щастлива майка на момиченце, нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава уеб дизайн и разработка и се отдава на детската си любов - писането. Любознателна до мозъка на костите си, вярва, че човек трябва да учи нещо ново всеки ден. Мечтае за къща с голям двор и много кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да чете книги. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.

Последвайте ни в социалните мрежи:

ezgif-7-941395ec62b3
ezgif-7-3eb60ea2efe1

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: