Да изчакаш баницата да стане готова – приказка за търпението, което ни липсва

Време за четене: 3 мин

Напоследък все по-често срещам хора, недоволни от връзките си или изгубени в самота.

Преследват идеализирани образи за бъдещето, за живота си или за някого. А този някого трябва да е красив, прекрасен, неустоим, умен, амбициозен… и с всяка изминала година добавят по още едно изискване. Но най-трудно постижимото им желание е всичко това да стане СЕГА. Не знаят как да изчакат, как да оставят нещата да отлежат като пивко мерло и да дадат време на баницата да стане готова.

А най-хубавите неща изискват време. Не само защото ще станат по-добри, а и заради самия процес.

Представяме ви една кратка приказка за търпението и за един прекрасен аромат.

Втори ден Кристофър бе заточен на село при баба Минка или поне така се чувстваше. Добре, че му пуснаха мобилните данни, че не би издържал иначе психически поредната неочаквана ваканция. Сега, посред зима, ги нямаше Жорето и Чочито от София, Гената от Плевен и Сузито от Пловдив и той нямаше какво да прави. Избиваше го на тиха агресия, та за да се справи с нея, от време на време ходеше да дразни стария Джак, куче в преклонна възраст.

– Гладен съм. Сложи ми да ям. – каза второкласникът на баба Минка.

Мърморейки под носа си „Едно „моля“ няма даже…“, пенсионерката се втурна да отрупва масата с любимите лакомства на малкия човек.

На другата сутрин Кристофър се събуди рано и взе да проклина петела за недостойното му поведение.

– Бабо, дай да заколим петела. Пак ме събуди тази сутрин.

– Ела да закусиш, бабиното! – каза баба Минка, опитвайки се да избегне отговора на предложението на внука си.

– Искам баница!

– Направила съм ти пържени филийки, бухтички и мекички. Сиренето е от козичките, както и айряна. Домашно. Има и сладко от смокини, диви ягодки, череши и боровинки. – възрастната жена взе да изрежда менюто като келнер в луксозен ресторант.

– Искам баница! – истерично изхлипа Кристофър.

– Мога да ти направя, но ще мине време. – рече баба Минка.

– Обади се да доставят!

Смях огласи стаята.

– Бабиното, тук на село няма как да стане. Знаеш това.

– Искам баница!

– Ще помогнеш ли по-бързо да я направя чедо?

– Добре. – рече Кристофър, а в погледа му се четеше лек интерес.

Баба Минка, подпомогната от внука си, забърка тестото за корите.

Докато ги разточваше ловко ги подмяташе над главата си. Нещо, което изуми Кристофър. Той, дето беше номер едно на Мinecraft в училище, сега цапаше пода и тавана на стаята с тесто. За да се разсея от неуспехите си, отиде да донесе дърва за печката.

Баба Минка положи тавата с баницата във фурната и леко отдъхна.

– Сега, кога ще е готова, бабо?

– Ще се наложи да изчакаш, докато стане готова.

– Добре. – рече Кристофър и се заигра на Мinecraft.

Не бяха минали и 10 минути, а стаята се разнесе аромат на баница.

Той изкара от равновесие прегладнелият второкласник, който захвърли таблета си, тъй като не можа да мине нивото.

– Бабо, готова ли е? – рече с нетърпение малкият внук.

– Не, още и трябва, инак ще е сурова и няма да ти е вкусна.

Аромата на баницата, пукота на дървата в печката, лая на Джак и кукуригането на петела сякаш доведоха до успокоение съзнанието на Кристофър и той се кротна тихо пред вратата на печката.

Баба Минка извади тавата от фурната, поръси я леко с вода и я покри със стара извехтяла кърпа.

– Не и ли готова, вече? – рече внукът, завръщайки се в нормалното си фоново статично напрежение.

– Запомни от мен, Кристофър: Баницата трябва да се изчаква да стане готова. Ако не я изчакаш, няма да ти е вкусна.

– Наистина, това е най-вкусната баница, която съм ял, бабо! – помисли си Кристофър, докато похапваше трето парче.

Pura vida!

[Брой гласове:8 Average: 5/5]

aemilius

15 години учител по математика, бивш заместник-директор в гимназия. Обича науката във всичките ѝ форми, психологията и мъдростта на старите дебели книги. Пише стихове, разкази и приказки, вдъхновени от хората, които среща по пътя си.