Персеиди… Дори нямах представа какво означава тази дума, до…
Започнахме да изкачваме леко стръмна, криволичеща пътека около 9:10 вечерта. Беше се смрачило, но все още се виждаше къде вървиш. Маратонките ми леко се приплъзваха измежду камъчетата. Никога не бях ходила в гората през нощта, но и не изпитвах никакъв страх. Нямаше значение колко ще вървя или колко още остава до горе. Започвах да усещам малки капчици вода, които си провираха път от челото до врата ми, в резултат на ходенето. Учудващо не изпитвах умора.
Не бързахме… Самото пътуване до горе изискваше нашето внимание и уважение.
Започнах бързо да ожаднявам, но не си и помислях да извадя 500-милилитровата си бутилка сега, защото нямах представа още колко ще се катерим. Дърветата ни обграждаха и все по-силно ни преследваха със сенките си. Сякаш ни правеха път, знаейки, че сме тръгнали към нещо вълшебно. От време на време пътеката ставаше равнинна за около двайсетина крачки, сякаш, за да имам време да си почина, без да се налага да спираме.
Чуваха се щурците – наредени като в дузина редици по влажната земя. Тревата беше щастливка да разполага с такъв многогласен и наситен хор. Пееха и празнуваха наближаването на този природен феномен – Персеидите. От време на време спирахме, обръщахме се и поглеждахме целия град с всички сгушени селца в околията.
Гледката си струваше заснемането, но никоя снимка нямаше да пресъздаде тази наситеност от светулки.
Не разбрах кога се озовахме горе. Стори ми се като лека и приятна разходка, а пред нас се откри безкраен хоризонт. Погледнах нагоре и бързо забравих, че изобщо съм се движила. Дори жаждата ми изгуби силата си да напомня за себе си. Градът се усмихваше в далечината и беше укротил мъждукащите си лампи, така че нашите звезди да ни разкрият пълния си блясък. Опънахме полареното одеало и се настанихме удобно като в 5-звезден кино салон. Времето спря.
Аз бях в Космоса. Аз бях Космоса…
Зачакахме. Усещането беше в пъти по-луксозно и от най-хубавото кино. Продължителността можеше да е 3 пъти по-дълга от обичаен спектакъл, а сцената беше най-голямата, която съм виждала някога. В допълнение имаше и още няколко екстри – интересни дискусии, комбинация от хубава музика, редуваща се с дълбока тишина и хрупкане на нещо изкушаващо от време на време. Още с първия метеор, който затанцува из небето, разбрах, че ме очаква величествено шоу, а реакциите ми бяха като на 5 – годишно дете. Не спирах да се удивявам, да поемам бързо въздух, да въздишам и да соча с пръст превъзбудено: „Вииж, вииж…“. Сиянието на Млечния път се открояваше и прекрасно допълваше разнообразните форми, движения, скорост и цветове.
Слях се с небето и безкрая. Осъзнах колко съм мъничка и какво зрелище е Вселената. А небето танцуваше за нас…
Не бяхме резервирали билет предварително, но беше най-хубавото шоу, на което съм попадала! Ще помня танца на персеидите до края на живота си, както и спътника, който ги разкри пред мен…
