За една балканска свалка: „Ти пък си много хубава!“

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 4 мин

Как Михаил Булгаков отнесе „една преподобна“

Нали познавате поне един човек, който все закъснява?

Сещате се, от онези, които в уречения час за среща тъкмо се отправят към банята с ленива походка и ритмично се почесват отзад?

Та, с приятелката от тази история, която също е и причината за развитието на фабулата, щяхме да се срещаме еди-къде-си из Пловдив, за да нищим поредния наболял житейски въпрос и в резултат да заключим, че всичко е съдбовно.

Ето ме мен – Герой едно – „вчесана и спретната“, навреме нацелила подходяща маса в приятно заведение – взирам се мнително към входа и мислено напопържвам Герой две (въпросната приятелка, която ще има да чакам). Абсолютно съм убедена, че в момента стои на сантиметър от огледалото в банята и се кани на една черна точка. Отказвам се да звъня и да напирам – всички знаем, че като кажеш на някого „Ей ся, ей ся“ по телефона, това не те материализира мигновено на мястото, където трябваше да бъдеш преди половин час.

Надмогвам себе си и решавам да не се правя, че чета извънредно любопитна статия на научна тематика на телефона си, докато всъщност блея във фейсбук, за да не изглеждам като парясана от мъж девойка и хората да ми се подхилкват ехидно.

Спас

Допускам и, всъщност, го знам съвсем съзнателно, че никой не дава пет пари защо хората стоят сами по масите в заведенията.

Пък и откакто открих насладата от самостоятелното пиене на кафе и скъсах със стереотипа винаги да си с някого на маса, започнах съвсем да подлагам под съмнение необходимостта да се преструваш, че си много заета с работни имейли личност, докато чакаш събеседникът ти да благоволи да се изкъпе, пък да дойде.

Но на въпроса, както казваше госпожата по математика и ми идеше да се прострелям, защото не мога да сметна две и две. Чакам си аз радушно приятелката, пуша в умерени количества и лежерно се озъртам налево – надесно. И, ей го, на – Герой три, който за кратко ще наричаме Спас, поради щото не виждам нищо лошо. Пък и му приляга някак.

Спас се е разположил на един щъркел, като леко се е изхлузил от седалката и половината му задница е в Ничия земя. Има си позеленял ланец, в който слънцето се отразява, и прави зайчета на тавана. Спас притежава от онези погледи, за които си е внушил, че са едно към едно с тези на генерал Максимус от „Гладиатор“ и именно този взор беше втренчил в моя милост. „О, не, не, о, не“ се чувам да си казвам тихичко и предприемам нужните в такива ситуации отбранителни действия – извръщам се демонстративно на другата страна, с което казвам, че не съм заинтересувана от взаимни срещи на гладиаторската арена с тигри и Спас по препаска.

“ ‘Ко прайш ?“ чувам след малко обаче и осъзнавам, че Спас – Максимус ще се бори до кръв.

Облегнал се е на масата ми, а тялото му изглежда видимо напрегнато от опитите да накара вените си да изпъкнат и да ме омая с безпрецедентна физика. Казвам, че чакам някого, лъжа, че се казвам Кремена и не, че не искам да ме черпи „от туй, дето го цоцам“. Извинявам се културно и се надявам етюдът да е към своя край.

„Ааа, ееееее, ти май си няк’ва важна, а, извиняйти, мизвиняйти, аре, дай номер, де“ издекламира Спас и с крайчеца на окото си го улавям, че си почесва чатала със съсредоточието от олимпиадите ми по математика. Може би все пак имаме нещо общо, аз и Спас – аз не мога да сметна две и две, а той – две не вижда. Правя още няколко опита тактично да отклоня поканите му, понеже хич не обичам да съм груба, пък било и с такъв виден представител на балканските свалки.

Спас

Само че Спас се оказва извънредно напорист и досаден индивид.

„Дооре, ся, за кво не даваш номер, майна“ не се отказва той и взима, че сяда на стола срещу мен. „Аре, аре, ко толку, ша те заведа да апнем, па после – знай ли се…“

Решавам, че тактичността ми започва да граничи с нелепица, и го питам дали не иска да направим нещата по-интересни. Спас се ококорва, изпъва врат и измучава в знак на съгласие. Казвам му, че ще му дам номера си, ако ми каже кой е написал “Майстора и Маргарита“.

За протокола – не, спокойно, това не е знание от първа необходимост, не, не членувам в никакъв клуб на интелектуалци, не съм надменна, не смятам, че е немислимо да живееш без литературни познания, СПОКОЙНО! Но мога ли да го попитам коя е певица на годината в онзи жанр, да вземе, че да знае и да обяснявам защо като ме набира, за да провери дали Кремена не лъже, чантата не ми звъни и вибрира? Айде, спокойно.

Спас така се разгневява, че отнасям една – две псувни, придружени от необходимите жестове, става рязко и пътьом ми споделя, че „с тия простотии няма да стигна никъде и че даже не съм хубава, майка ми и леля ми“. Отговарям, че съм съгласна и, за по-сигурно, започвам да се правя на заета с работни имейли личност.

Приятелката ми дойде и си изкарахме не лошо.

А сега, докато с усмивка си спомням за тази цветна история, си давам сметка, че май Булгаков си е свършил добре нещата, щом се е лишил от благоразположението на Спас. И пише дяволски добре, майка му и леля му.

Източник: Goodbyetofaust

[Брой гласове:6    Average: 5/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: