Спомням си, бях на 4 и играех в двора на детската градина. Още преди да те видя знаех, че наближаваш.
Усещах те. Видях те да приближаваш с колелото си и извиках:
Татеееееее…!
Нямаше как да не познаеш гласа ми.
Краката ми се заплитаха из ноемврийския листопад, блъсках се в клоните, дъхът ми се учестяваше, тънката ми косичка се вееше навсякъде и се впусках все едно оградата няма да ми попречи да се сгуша в теб. Ти сякаш караше все по-бързо, колелото ти изглеждаше все по-близо. Преди да те достигна ти вече беше спрял и ме чакаше – усмихнат до уши.
– Татееееее, знаех си, че идваш!
– Така ли, мила моя? Как разбра?
– Ами не знам, просто усетих. Къде отиваш? Вземи ме с теб! С теб е толкова интересно в лабораторията, искам да си играем и да ми показваш опити. Искам да променяме цветовете. Искам да правим газ! А ако имаш работа ще ти правя компания. Ще си играя на компютъра до теб, ще виждам как се разпръсква тестето карти на Solitaire, когато побеждавам. Няма да преча, обещавам.
– Не мога, миличка. Знаеш, че тъкмо се връщам от университета и пътувам към фабриката. Там не мога да те взема. Имам много работа.
– А после? Ще ме вземеш ли от градина? Хайде да си играем в парка? Ще правим вертолети, ще си играем с листата, може даже да се гмуркаме в тях. Ще е толкова весело! Кака ще дойде с нас и ще я гоня, ще ѝ скубя опашките и мама ще ни се смее.
– Не мога, миличка. Знаеш колко много искам. Но трябва да чертая. След фабриката винаги чертая, имам много проекти. Ако не ги завърша, няма да се справим. Искам най-доброто за вас, не мога да ви оставя гладни. Трябва да тръгвам, закъснявам. Обичкам те, милата ми. Ще се видим после.
– Добре, тате. Татеееее…. Не си тръгвай, тате. Татее… /Вече беше далеч…/
Спомням си… Всяка неделя имаше куклен театър.
Много обичах да го гледам. Обичах да ме водиш там и да си говорим, докато вървим. Това си беше моето време с теб, винаги ми разказваше много любопитни неща. Толкова можех да науча от теб.
Обичах да ми говориш за космоса, за звездите.
Разказваше ми как един ден ще мога да позная Голямата Мечка – само трябва да преброя седемте звезди, които образуват нещо като чук. А пък името идвало от гърците, които си мислили, че северната земя била земята на мечките и затова кръстили съзвездието така. Казваше ми, че един ден ще съм принцесата на някой удивителен принц, който също ще разбира от звезди, за да може отново и отново да ми ги показва, всяка вечер, когато небето е ясно. Разказваше ми как се появяват Черните Дупки. Понякога ми говореше за духовни водачи. А друг път споделяше последните си открития с опитите. Нямах представа какво означават думи като „адитиви“ или „карагенан“, но слушах с удивление и попивах.
Обичах, докато си вървим да ми разказваш приказката за Златното момиче.
Обожавах момента, в който тя се потапя в реката и става със златни буйни коси, румени бузки и златни одежди. Толкова силно си я представях.
А ако слушах през седмицата, след театъра се качвахме на тепето.
Там играехме на една игра – показваше ми с пръст някоя сграда, описваше ми в какви цветове е и колко е висока, какъв е покрива ѝ, прозорците или други отличителни белези. Аз трябваше да се ориентирам в кой квартал е и да опиша чрез кой маршрут сме минавали през нея.
Помня само как всеки път чаках с нетърпение разходката ни.
А тя идваше все по-рядко и по рядко.
Просто изчезна.
Вече бях в училище, понякога играех футбол с момчетата, а когато ни доскучаеше разглобявахме Трабанта на съседа, който все още беше в движение. Веднъж изкупихме домашните любимци от един зоомагазин и си направихме наш собствен – в нашата изба. Пред блока сложихме картонена табелка: „Зоо магазин надолу по стълбите, голямо разнообразие от хамстери и котки.“ Наложи се да върнем животните, защото нямаше интерес.
Ти не разбра.
Когато съседът с Трабанта дойде да се оплаква, че с Кристиан и Митко сме откачили задния стоп и сме го оставили без крушка, ти беше на работа, а мама се червеше и не знаеше как малкото ѝ ангелче е участвало в подобно деяние.
За първи път си харесах момче. Исках да ми дадеш съвет – какво да правя, как да се държа? Нали и ти си бил момче, сигурно знаеш как да привлека вниманието му.
Чертаеше.
Влязох в паралелка с химия и биология, твоите любими науки. Сякаш умишлено се провалих на изпитите и балът ми не ми стигна за езиковата гимназия. Имах химия по дванадесет часа и изобщо не можех да я понасям. Беше ми трудна. Исках да ми обясниш тези ужасни уравнения.
Пишеше проекти на компютъра.
Влязох в университет. Бях в специалност, в която ти ще ми преподаваш. Следващата седмица имах изпит по твоя предмет. Трябваше да мина огромен материал за седмица. Исках съвет – как да уча по-ефективно и бързо, трябваше ми трик. Как да запомня цялата тази информация, страшно объркана съм.
Беше зает. Разработваше нова програма за университета.
После дойде един от онези периоди, в които разбираш, че като паднеш от много високо, трябва да си щастлив, защото си счупил два крайника, но все още мърдаш. Когато във всички аспекти на живота всичко се прецаква за една седмица и оставаш без основа под краката си. Или без къща. Както в моя случай. Трябваше да се преместя отново при вас у дома.
Прекачих вратата на къщата с куп куфари и чанти. Мълчеше. Срабчи ме толкова силно в ръцете си.
Сякаш се бях родила на ново и трябваше да започна да уча на чисто. Усещаше как света ми се сгромолясва и единственото, от което имам нужда, е да знам, че сте там. В мълчание, без много думи, без обяснения. Това си беше моят момент, който щеше да мине така или иначе. Вече знаех как да се грижа сама за себе си. Беше дошло времето да се изправя, дори и теб да те няма.
Преръдката ти ми даде огромна вяра и сила. Бях забравила какво е да те прегърне тате.
След време си намерих квартира. В началото беше самотно и тихо. Не бях оставала тотално сама. После започнах да се наслаждавам на комфорта и спокойствието, на моята музика, книгите, червеното вино и гледката към реката. Чувах се с мама всеки ден. С теб се виждахме от време на време на семейните вечери в неделя. Ставаше ми мъчно като виждам колко си уморен от работа, но бях свикнала с този твой образ и приемах, че това е собствения ти избор.
Изведнъж започна да ми се обаждаш.
Гледах учудено – не бях свикнала да се чуваме. На телефона ми се изписа „Татко“. Обикновено нямаше време да вдигнеш, когато някой ти звъни, а какво остава ти да потърсиш някого. Звънеше ми рядко, чувахме се за кратко, понякога усещах как разговаряме, докато шофираш. Трафикът беше прекрасна възможност да ти задам още няколко въпроса. Не исках да светва зелено.
Полагаше усилие да ме чуеш поне веднъж седмично. От време на време започна да споделяш как си, за какво мислиш, какво те тревожи. Вече знаеше, че може да разговаряме като възрастни. Споделяше болките си. Казваше, че ти липсвам, а за мен беше и ново, и интересно, и странно да комуникирам толкова много с теб.
Миналата седмица дойде в офиса ми с огромен букет:
Скоро не съм ти звънял. Исках да ти се извиня…
Обичам те, тате. Усещах съм присъствието ти, дори и когато те нямаше. Просто понякога ревнувах. Исках да притежавам времето, за да бъдем поне мъничко заедно…
