Не можеш да помогнеш на всеки! Набий си го в главата!

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 3 мин

„Не можеш да помогнеш на всеки! Не трябва да го правиш! Приеми другите каквито са, нищо не зависи от теб! Набий си го в тъпата глава, момиче!“ Колкото и да си го повтарям, все не се получава. В главата ми се върти притчата за трите врати и не спирам да се питам защо не мога да помръдна от мястото, на което се намирам вече години.

„Приеми другите“. Толкова ли е сложно? Естествено, че не. Особено, когато става въпрос за хора, които не са ти важни. Нека бъдат каквито искат.

Тази фундаментална мисъл рязко придобива друг характер и заряд, когато „другите“ всъщност са хората, които обичаш. 

„Хайде, стегни се! Всеки има нужда да си научи уроците сам, много добре го знаеш! Това си е техният път в крайна сметка!“ – не спирам да се самоубеждавам. Премислям, обмислям, изваждам най-дълбоката логика, събрана в мозъка ми, измервам, изчислявам – всичко нужно, за да погледна практично на ситуацията и да отсека: „Приеми другите. Приемам ги. Ето, спокойна съм.“

Я, стига глупости! Кого изобщо се опитвам да убедя? Оказа се доста по-лесно да приема чуждите недостатъци, отколко чуждата болка. Винаги закъсняваш? Е, това го мразя, но ще го преглътна, защото те обичам. Говориш без да мислиш, когато си ядосан? Нищо, не се връзвам, защото знам, че си такъв.

Но какво, по дяволите, се прави, когато човекът отсреща го боли?

Как да приема спокойно нечия тъга, преплетена със собственото ми безсилие, и да размишлявам философски върху ситуацията? Как да стоя и да гледам как някой се саморазрушава без да имам силата да му помогна? Къде е пустата граница между това да оставиш хората да се спасяват сами и това да подадеш ръка?

приеми другите

Ако някой знае успешен начин – моля, да ми каже! 

Сигурно затова майка ми все казваше, че предпочита нея да я боли, вместо мен. Мога да се справя толкова по-лесно със собствените си проблеми и терзания, да ги обмисля, да ги подредя по важност, да реша за кои от тях си струва да си хабя нервите, отколкото да стоя и да наблюдавам нечии други. Практично насоченият ми мозък бързо разпределя големите неща на малки порции и рядко се чувствам в безизходица. Успявам да намеря свой начин да разделя това, което е полезно за мен от това, което ми вреди и да махам лека полека второто от живота си.

Не всички са като мен, това го знам. Няма как да са, не е и нужно да бъдат. Но как ми се иска понякога да им дам поне една малка миниатюрна частичка от себе си, да я пазят за малко и да я ползват тогава, когато им е нужен кураж. Да ги изправи на крака, да ги задържи на повърхността в морето от проблеми, за да видят по-ясно реалността, да разберат, че не всичко е непоправимо… Както аз понякога си „взимам“ от техните усмивки, от емоционалността и искреността им. Наблюдавам ги, понякога искрено им завиждам за всичко, което са те, а аз никога няма да бъда. Опитвам се да „открадна“ част от тях, малко любов, малко доброта, малко милосърдие и нежност.

Как ми се иска да можеше да си разменяме качества, както едно време си разменяхме дрехите. Ето ти тази усмивка за малко, излез с нея тази вечер. Ето ти на теб тази смелост, много добре ти стои! Дай ми за днес тази нежност, утре ще ти я върна.

приеми другите

Тази мисъл пък сега откъде се появи? Дори не мога да си подредя мозъка…

„Проблемът си е в теб! Имаш очаквания, затова си разочарована! Ти си човекът, който трябва да се промени, не другите!“ – мисля да приключа деня с тази мисъл. Животът си е такъв, какъвто е. Ако можех да го променям както ми е удобно, щях да бъда богиня. Но не съм. Аз съм една обикновена приятелка, която иска хората, които обича, да се чувстват добре и да са щастливи. И да се надявам, че скоро ще бъдат.

Дотогава… 

 

[Брой гласове:4    Average: 5/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Симона Георгиева

Симона Георгиева

От скоро щастлива майка на момиченце, до преди това щастлив тийм лидер в интернет компания. Нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава със създаване на сайтове и се отдава на детската си любов - писането. Мечтае за къща с голям двор и 8 кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да учи нещо ново всеки ден. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.
Симона Георгиева

Симона Георгиева

От скоро щастлива майка на момиченце, до преди това щастлив тийм лидер в интернет компания. Нарича "кучешкото ми дете" своята първа космата любов - Дара. Пее от малка, но вече изнася концерти само вкъщи и в колата. Сега се занимава със създаване на сайтове и се отдава на детската си любов - писането. Мечтае за къща с голям двор и 8 кучета в него. Обича да пътува, да рисува и да учи нещо ново всеки ден. Животът й коренно се променя откакто среща най-страхотния мъж на света. Създава PURA VIDA, вдъхновена от усмивките на всички хора, които обича.

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: