Място на масата

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Време за четене: 4 мин

Перденцата с дантели все така се вееха, а на масата… На масата се появи още едно място.


На дървото в запустелия двор беше закачена люлка – стара, с едно поизгнило парче дърво по средата и две поразплетени въжета от двата края. Вятърът всяка сутрин залюляваше тая люлка и незнайно защо през целия ден тя не спираше да се люлее. Люш – люш. Носеше се като стар спомен от единия край до другия. И не спираше. Всеки ден. През нощта като че ли и на люлката й дотягаше това непрестанно движение, та се укротваше малко. Спеше.

Дървото беше старо, престаряло даже. Ама все още без проблем удържаше люлката.

Люш – люш. Вече много години. Как се беше появила тази люлка на това дърво – никой не знаеше. Дали беше забравена от предишните стопани на малката къща, тези същите дето никой из тоя край не помнеше – надали ще се разбере. Но… и на дървото… и на люлката им беше добре така. Люлката имаше кой да я държи здраво, а на дървото клоните не бяха сами вечер.

Та, дървото се намираше в стария двор току пред най-малкото прозорче на къщата. Единствения прозорец в тая къща дето имаше перденца – такива едни бели, с дантелка по края си. Когато прозореца беше отворен, тези перденца леко се вееха на вятъра, аха да избягат навън. И бели, чак светеха, та като ги погледнеш си закриваш очите. Така. Когато прозореца беше затворен, перденцата увисваха, едни такива посивели. Дали беше така, защото не бяха бели, а всъщност износени, или прозорецът беше посивял и потъмнял от самотията  наоколо, пак никой не можеше да разбере.

Та този прозорец беше Нединият.

Неда, която преди 10 години се появи отникъде – никой не знаеше каква е и що дири тука из тия места. Сигурно и никой нямаше да разбере. Неда може би помнеше кой е сложил люлката на дървото, защо тя по цял ден се вее напред–назад и защо спира през нощта. Ама и това нямаше как да се разбере – Неда с никой не приказваше, току иде да вземе вода, наливаше, носеше, тежка работа…

Кърпата на главата покриваше косата ѝ и само един кичур падаше над очите ѝ, тамън колкото да ги скрие. Все едно не виждаше Неда, или не искаше да вижда, та затова пускаше кичура пред очите си. Чудеха се хората, малкото дето бяха останали из тая пустота, що дири Неда тука, как все сама си носи водата, и защо никой не поглежда … Как така се намери в тая къща с малкото прозорче, надиплено с белите дантели? Имаше и такива дето се опитваха да я заговорят, тогава тя отмяташе кичура настрани и ги поглеждаше с едни очи – сини, та чак искрят. И пак нищо, ни дума, ни примигване. Е така, само гледаше с тия сините очи, гледа те, ама надали те вижда. Та хората спряха да я заговарят, то като се огледат в това синьото, и като че ли себе си виждаха на огледало, ама баш истинските, такива, каквито са.

На никой не му беше приятно да гледа себе си така както е, без преструвките. И се спряха.

Падна пак кичура надолу, уви се Неда цялата в себе си.

Та така – никой не разбра къщата как е получила Неда, нито пък Неда как се е намерила тука.

Вечерите, малкото прозорче светваше, пердетата седяха като залепени. Сутрин прозорчето се отваряше, пердетата се вееха, и така до безкрай. Люлката и тя се вееше, двора си пустееше. Така до безкрай. Неда най-обичаше да седи до прозореца, имаше една маса, на нея закусваше, после обядваше и вечеряше. На нея нареждаше зелени треви пролетта, сушеше чай есента, палеше свещи зимата. До безкрай.

Декември беше. Студено, мрачно, пощипваше студът на Неда дългата плитка. Влезе си тя в запустелия двор и тамън да премине навътре, нещо се мярна откъм люлката. Почти
вечер беше, ама люлката не беше спряла да се люлее – люш-люш. Огледа се Неда, никой. Приближи се до люлката, пак се загледа. Въжетата…въжетата бяха нови. Кой беше влизал тука, кой беше махнал старите, кой.. То в тая пустош как да знаеш…

Прибра се Неда, запали свещ, седна на масата до прозореца пък се загледа навън. Нови въжета…

Така се минаха няколко дни. Дигна се Неда пак за вода, далече беше, ама тя време имаше колкото иска. Измина цял ден, додето отиде, пък да налее вода, че да се върне. Е, прибра се накрая, бутна старата врата, влезе в запустелия двор. Тежко ѝ беше, водата – чиста, ама и чистата вода тежи. Аха да затвори вратата, пък погледна нататък, към люлката. На мястото където беше дървената изгнила дъска, прихваната от двата края с новите въжета, сега имаше друга, нова дъска – от тъмно дърво, изгладена, със заоблени краища… Как беше станало… Кой беше влизал… Неда не разбра, като че ли усмивка премина през очите ѝ. Толкова.

Така минаваха дните.Все същото, прозорчето светваше, мяркаше се Неда през него, все нещо вършеше, поглеждаше люлката. Не се питаше кой… Така минаваха дните, все едни и същи… до безкрай.

До един ден… В него ден Неда излезе на двора, поогледа се, пък седна на люлката. Залюля се. Усмихна се тая Неда, вятърът я блъсна в гърдите, политна назад, после напред… Синьото на небето, дето се беше родила с него, още повече светна. Неда – щастлива.

Та така… Дървото отведнъж започна да зеленее, да, това същото старо дърво. Неда отряза кичура, тия сини очи най-накрая бяха свободни. Перденцата с дантели все така се вееха, а на масата… На масата се появи още едно място. Отсреща на Нединото.

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Галя Лазарова

Галя Лазарова

Развива се професионално в сферата на дигиталния маркетинг и графичния дизайн. Свободното си време прекарва в снимане, рисуване/ илюстриране и писане. Щастлива майка на едно прекрасно момче, с което обожават да пътуват и да откриват нови неща. Носи в себе си морето, обича разходки из любимия Пловдив, вдъхновява се от всичко позитивно и добро. Безкрайната ѝ любов към изкуството и книгите я насочва към PURA VIDA.
Галя Лазарова

Галя Лазарова

Развива се професионално в сферата на дигиталния маркетинг и графичния дизайн. Свободното си време прекарва в снимане, рисуване/ илюстриране и писане. Щастлива майка на едно прекрасно момче, с което обожават да пътуват и да откриват нови неща. Носи в себе си морето, обича разходки из любимия Пловдив, вдъхновява се от всичко позитивно и добро. Безкрайната ѝ любов към изкуството и книгите я насочва към PURA VIDA.

Последвайте ни в социалните мрежи:

ezgif-7-941395ec62b3
ezgif-7-3eb60ea2efe1

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: