И там, на терасата пред многогодишните дървета отсреща, пушиш цигара след цигара, анализирайки живота си като страничен наблюдател и питайки се „Аз добър човек ли съм?“
Сравнително лесно е да си дете. Владееш изкуството да бъдеш себе си, да изживяваш емоциите си без притеснение и да се усмихваш винаги, когато почувстваш, че крайчетата на устата ти се повдигат лекичко нагоре. Няколко години по-късно нещо странно се обърква и лицето ти започва да изчаква мозъка да премисли всичко преди да реагира.
Горе-долу по същото време идват и въпросите. Онези, безкрайни черни дупки, в които се губят хиляди часове от живота ти. Никакви отговори, само мисли и още въпроси, и още въпроси… Ако случайно някъде се появи отговор, който категорично резонира със собствената ти душевност и съзнание, дай си малко време. Ще разбереш, че и това не е истината. Чисто и просто няма такава.
В центъра на вселената на собственото ти съзнание са се събрали в постоянно кръгово движение едни особени, малко плашещи, малко специални и не чак толкова необичайни въпроси, чието константно присъствие не те оставя на мира за дълго. „Защо съм тук? Защо по този начин? Необходима ли съм някому? Добър човек ли съм…?“
Добър човек ли съм наистина?
Ето я първата сълза. Вече си родител, не можеш да си позволиш лукса да избягваш собствените си въпроси. В тишината на студената вечер през ноември сякаш най-силно чуваш вътрешния повик: „Влез, не се страхувай, скочи в дълбокото и се изгуби за малко в собствения си микрокосмос. Един въпрос те чака, иска да се срещнете на саме.“
Съпротивляваш се с всички сили, не си готова за тази среща. Иска ти се да я поотложиш още малко, но инстинктите ти те дърпат в другата посока. Наблюдаваш как мозъка ти отива там, без да можеш да го спреш. Загубваш се в пространство пълно със спомени. Появяват се един след друг, като че ли разлистваш скорострелно фотоалбум с всичките ти грешки и всяка следваща секунда темпото се увеличава. Не можеш да издържиш на оценките и етикетите, които сама си залепяш. Напрежението расте, а въпросът се приближава. Знаеш, че срещнеш ли се с него, ще трябва да си честна. Адски трудно е, по дяволите. Не, не, някой друг път…
Дните се нижат като мъниста, а въпросът те вика все по-силно. Беше по-лесно преди, когато отговаряше само за себе си. Но как ще научиш онова малко същество в другата стая на нещо, което сама не знаеш? Ти може да си всякаква, да понесеш всичко, но тя? Ако тя не е добър човек, вината ще бъде твоя. Отговорността тежи на раменете ти и усещаш силно схващане. Собственото ти тяло ти крещи, че трябва да се отпуснеш, но как?
Сълзите текат вече безспирно. Трудно е само да позволиш на първата да потече. После вроденото ти чувство за вина се излива като водопад през двете ти очи, а въпросът напира да излезе все повече.
Не си готова за тази среща. Не още…
Истината, която търсиш през целия си живот, се оказва безполезна. Сега е времето да я забравиш и да я търсиш заедно с друга душа, неопетнена и естествена. И колкото повече пътешестваш, разбираш, че няма нищо за откриване. И всички истини да събереш, да ги подредиш на рафта по категории и да си мислиш, че си разбрала всичко – една малка длан докосва твоята и разрушава всичко вече научено. „Нищо не знаеш, мамо. Ела с мен, аз ще ти покажа…“
Трябва да отидеш на тази среща. Вече не става въпрос само за теб. Вече се налага да подадеш добронамерено ръка към въпроса и да си поговорите откровено.
– Здравей.
– Здравей, Симона! Дълго чаках тази среща. Радвам се, че все пак дойде.
– Аз… аз трябва да знам. Добър човек ли съм?
Няма отговор. Само изплъзнати думи, неизтълкувани ситуации, несъответствия и причини. И куп желания да бъдеш полезна, да помогнеш, да подадеш ръка, понякога на другите, понякога на себе си. И осъзнаваш колко безумно и лудо е да търсиш отговор на неотговоряеми въпроси, но и как това те движи през целия ти живот. Не знаеш нищо. Не знаеш ничия истина. Можеш само да се опитваш, да се променяш, да се изследваш, да се разрушаваш и изграждаш от начало и да се надяваш, че там някъде, дълбоко в теб нещо се е свързало с другите хора и техните дълбини. С дълбините на собственото ти дете. Със себе си.
И без въпроси. Всичко е просто такова, каквото е.
