До бащата, който нямах и защо съм благодарна за това

Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Време за четене: 4 мин
Личен разказ за един баща, който срещна дъщеря си прекалено късно.

И започва така.

Момиче среща момче. Влюбват се така, както само едни тийнейджъри могат – безсънни нощи на дълги разговори, прошепнати надежди за светло бъдеще и безброй обещания, които трябва да останат изпълнени. После момчето се жени за момичето. Момичето забременява.

баща ми

И всичко тръгва надолу.

Майка ми напуска съпруга си месец, преди да се родя. Той така и не пита защо – в силно интоксикираното си състояние всичко, за което мисли, е как да се добере до някоя и друга бутилка. Разбира се, не винаги е било така. Баща ми е бил от онези тихи, срамежливи, интровертни момчета, които са се възползвали от всеки шанс, за да прекарат време с любимата си.

„Мисля, че ме обичаше силно“ ми казва майка ми, когато трябваше да проведем онзи разговор. „Просто мисля, че се оженихме и той осъзна, че обича себе си повече. Подсъзнателно искаше свободата си, но нямаше куража да ми каже. Затова бягаше чрез алкохола.“ Без отговорности. Без задължения. Без семейство, за което да се грижи.

Не срещнах баща си, докато не станах на 23. Не беше пожелавал да ме види.

Когато бях на 11, майка ми реши, че е време да разбули мистерията около нашето семейство и да ми разкаже истината и цялата история около баща ми. И така, тя ме преведе през „златните им години“, през любовта, смеха, през обета. И беше до болка честна, когато стигнахме до момента на разпада; на деструкцията и заболяването на една любов.

„Е, какво да ти кажа, скъпа… Дали ми беше трудно да взема решение да напусна баща ти, докато бях бременна, уплашена и несигурна в това, което предстои? Със сигурност бях. Можех ли да си представя живот за двете ни, в който той постоянно да го няма или да е пиян? За Бога, никога. Заслужавахме много повече от това, аз и ти.“

Но важното тук е друго – аз пораснах с убеждението, че не съм достатъчно добра, за да ме обича баща ми.

Глупаво. Дори не съм била родена, когато той е повлякъл крак и всичко е отишло по дяволите. Но не беше това. Фактът, че не ме е потърсил толкова години, се оказа причината, коренът за това аз да се чувствам така. За 23 години аз не го бях виждала и не бях чувала гласа му. Чудех се какво би ми казал и какво би мислил за мен. В един момент мнението на някого, когото дори не познавах, започна да е от твърде голямо значение.

А и съучениците ми никак не улесняваха положението. Майка ми се омъжи повторно и взе фамилията на втория си съпруг – този чуден и обичащ ме човек, който се грижи за мен и до днес и никога не позволи да се почувствам като не негова дъщеря. Съучениците ми от първи клас бяха запленени от факта, че с майка ми носим различни фамилии. „Ти изобщо знаеш ли, че нямаш баща?! Изоставил те е! И как да не те изостави като си дебела, грозна и имаш само шестици?!“

баща ми

Децата са жестоки.

По-късно осъзнах, че трябва да се оттърва от чувството, че не съм достатъчно добра за обичане. Стигнах до момента, в който очаквах всяка интеракция да доведе до това другият да си тръгне. И беше страшна мисъл, която дълго ми пречеше да създавам нови контакти, да допускам хора да ме опознават и да се привързвам. Действително очаквах хората да си тръгват от мен. И как иначе, след като собствения ми баща избра да не остане в живота ми?

След целия този процес на страх от изоставяне, аз се взех в ръце и си наложих истината – не беше лично.

Баща ми не искаше да има нищо общо с мен, защото той не искаше да има нищо общо с когото и да е. Неспособността му да постави себе си на второ място и да бъде отдаден на семейство, беше рана у него. Вътре в него. Не беше в мен. И не е била в мен никога. Тихото, скромно, интровертно момче бе познало истинската си природа на не особено семеен тип и алкохолът беше неговия начин да се бори срещу очакванията на обществото за това как трябва да живее живота си.

Все пак го срещнах. Имахме този странен неловък половинчасов разговор, в който той изрази съжаление за начина, по който са се развили нещата. „Винаги си ми липсвала. Ти си моето дете“. Само че, не бях. Бях дете на майка си и втория й съпруг.

Не съм го виждала или чувала от години. В крайна сметка се оказа, че наистина не бях аз. Не бях причината и вината не беше в мен. Бях благодарна на майка си за куража да си тръгне от някого, който би ме обичал, само защото това се очаква от него. Вината никога не е в нас, хора. Ние всички сме точно толкова прекрасни, очарователни и специални, колкото майка ми продължаваше да ми повтаря през всичките тези години. Ние сме просто деца. От нас не се очаква да учим родителите си как да ни обичат. Заслужаваме толкова повече от това.

Източник: Мedium

[Брой гласове:12    Average: 4.8/5]
Share on facebook
Facebook
Share on email
Email
Share on print
Print
Share on pinterest
Pin
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.
Деница Кисимова

Деница Кисимова

По образование - филолог, в свободното си време - обградена от книги, музика и театрални постановки. Обича Rammstein и "Братя Карамазови". Самоопределя се като меланхоличен мечтател и всеки ден се учи на оптимизъм. Осъзнала е важността на това да "се чувстваш на място". Вярва, че във всеки ден има по нещо красиво и заслужаващо усмивка. Твърди, че най-трудната и, същевременно, най-важната задача в личния свят на всекиго е постигането на вътрешен мир.

Може би ще ти хареса да прочетеш и това: